Вихърът на Жътваря

— Дали притежавам увереност? Или всъщност съм измъчван от въпроси и съмнения, дали съм нагазил в бесните течения на сложността? — Помълча за миг, след което отрони: — Придържам се само към една убеденост. Властта оформя облика на света. Сама по себе си тя не е нито добронамерена, нито зла, тя просто е инструментът, чрез който владелецът му преоформя всичко, което е около него, преоформя го така, че да съответства на неговите… удобства. Разбира се, да изразиш власт означава да наложиш тирания, която може да е най-подмолна и мека, или твърда и жестока. Подразбиращото се във властта — политическа, семейна, както ти хареса — е заплахата от принуждение. Срещу всички, които изберат да се съпротивляват. И знай следното: ако принуждението е достъпно, то ще се използва. — Махна с ръка към двора. — Чуй го онзи. Той всъщност работи за мен. Долу в подземията другите затворници слушат брътвежите му и някои от тях се включват в хора — тъмничарите си отбелязват кои и това е списъкът от имена, към които аз прибягвам ежедневно, защото те са тези, които мога да победя. Онези, които не казват нищо или обръщат гръб, виж, това е списъкът на хората, които трябва да умрат.

— Затова го оставяте да крещи — каза Танал.

— Да. Иронията е в това, че той наистина е наивен, макар, разбира се, не и в смисъла, който ти имаше предвид. Наивността е в самата му убеденост, която разкрива неговото нехайно невежество. Още по-голямата ирония е в това, че двете крайности на политическия спектър разкриват общност на средствата и методите, и всъщност на самото отношение на вярващите — тяхната ярост срещу отрицателите, кръвта, която с охота са готови да пролеят за своята кауза, да защитават своята версия за реалността. Омразата, която проявяват към онези, които изричат съмнения. Скептицизмът прикрива презрение в края на краищата, а да се отнесе към теб презрително човек, който не се придържа към нищо, означава да изпиташ най-дълбоката, най-режещата рана. И тъй ние, които се придържаме към увереността, Ятванар, скоро откриваме, че мисията ни е да изкореняваме и унищожаваме задаващите въпроси. И ах, какво удоволствие извличаме от това…

Танал Ятванар не отвърна нищо, залят от порой подозрения, нито едно от които не можеше да отдели, да тръгне по следите му. Карос Инвиктад продължи:

— Колко бързо направи преценката си, нали? Ах, колко много разкри с това презрително твърдение. И признавам, че ми стана забавно от собствената ми инстинктивна реакция на думите ти. Наивен. Блудния да ме вземе, дощя ми се да откъсна главата от тялото ти, както се обезглавява блатна муха. Дощя ми се да ти покажа какво е истинското презрение. Моето. Към теб и към твоя тип. Дощя ми се да взема презрителното ти изражение и да го натикам в месомелачка. Мислиш си, че знаеш всичките отговори? Трябва да мислиш, при лекотата, с която огласи преценката си. Е, добре, жалко нищожно същество, един ден несигурността ще дойде на вратата ти, ще пропълзи надолу по гърлото ти и ще бъде надпревара кой ще стигне пръв, унижението или смъртта. И в двата случая аз ще ти отделя миг на състрадание, а тъкмо това различава двама ни, нали?… Днес е пристигнала пратка, доколкото разбирам.

Танал примига. „Виж как всички сме кръвожадни.“ После кимна.

— Да, Инвигилатор. Нова главоблъсканица за вас.

— Великолепно. От кого?

— Анонимен.

— Прелюбопитно. Това част от загадката ли е, или страх от подигравки, когато я реша след няколко мига мислене? Е, как би могъл точно ти да отговориш на този въпрос? Къде е тя сега?

— Би трябвало да е доставена в кабинета ви.

— Хубаво. Остави мъжа долу да покрещи до края на следобеда, после се разпореди да го приберат.

Танал се поклони. Карос си тръгна. Танал Ятванар изчака стотина мига и си тръгна и той.

Скоро след това се спусна до най-долното ниво на старите тъмници, по спиралното стълбище и после по коридори и покрай килии, неизползвани редовно от столетия. Скорошните порои бяха наводнили и това ниво, както и горното, и макар след това водата да бе източена, бяха останали лепкави наноси и вонеше на застояла мръсна тиня. Понесъл запален фенер, Танал Ятванар продължи надолу по косия подземен канал, докато не стигна до някогашната главна килия за изтезания. По каменния под лежаха разхвърляни загадъчни покрити с ръжда механизми, други бяха окачени по стените; една клетка като рамка на легло висеше от тавана на дебели вериги.

Точно срещу входа имаше клинообразно съоръжение с всевъзможни пранги и вериги, които можеха да се стягат с помощта на окачен на стената механизъм. Наклоненото легло беше с лице към камерата, а върху него бе завързана жената, която му бяха заповядали да освободи.

Беше будна и извърна лице от внезапно появилата се светлина.

Танал остави фенера на една от масите с инструменти за мъчения и каза:

— Време е за храна.

Тя не отвърна.

„Многоуважавана академичка. Виж я сега.“

— Всички тези твои възвишени думи — заговори Танал. — Накрая се оказват по-несъществени от прах на вятъра.

Гласът й беше накъсан, хриплив.

— Дано се задавиш някой ден в тази прах, нищожно човече.