Вихърът на Жътваря

Танал се усмихна.

— Нищожно. Искаш да ме уязвиш. Жалко усилие. — Отиде до един сандък до стената вдясно. По-рано там бе имало менгемета „шлемове“, но Танал беше извадил черепотрошачите и бе напълнил сандъка с вода и суха храна. — Ще ти трябва вода и сапун — рече той, докато изваждаше вечерята й. — Колкото и неизбежна да е дефекацията ти, миризмата и петната са крайно неприятни.

— О, обиждам те все пак, така ли?

Той я погледна и се усмихна.

— Джанат Ейнар, старши лектор в Имперската академия на науките. Уви, изглежда, нищо не си научила за имперските порядки. Въпреки че човек би могъл да възрази, че това се промени след идването ти тук.

Тя го изгледа със странно тежък поглед изпод подпухналите си клепачи.

— От Първата империя до ден-днешен, нищожно човече, е имало времена на откровена тирания. Това, че днешните потисници са Тайст Едур, не означава нищо. В края на краищата истинското потисничество идва от вас. Ледерии срещу ледерии. Нещо повече…

— Нещо повече — повтори Танал подигравателно, — Патриотистите са ледерийският дар на милост срещу своите. По-добре ние, отколкото едурите. Ние не правим безразборни арести, не наказваме от невежество, не действаме случайно.

— Дар? Наистина ли вярваш в това? — Тя го изгледа. — Едурите пет пари не дават, така или иначе. Техният водач е неубиваем, а това прави господството им абсолютно.

— Един високопоставен Тайст Едур поддържа връзка с нас почти ежедневно…

— За да ви държи изкъсо. Вас, Танал Ятванар, не вашите затворници. Теб и онзи луд, Карос Инвиктад. — Тя кривна глава. — Чудя се, защо организации като вас неизбежно се ръководят от жалки човешки отрепки? От малоумни психопати и извратеняци? Всичките пребивани като деца, разбира се. Или насилвани от извратените си родители — сигурна съм, че имаш да изповядаш ужасни истории за нещастната си младост. А сега властта е в ръцете ти и — о, как страдат останалите от нас.

Танал се приближи до нея с храната и шишето с вода.

— В името на Блудния, отвържи ми поне едната ръка, за да мога да се храня сама.

Той застана пред нея.

— Не, предпочитам го така. Унизена ли се чувстваш, че те хранят като бебе?

— Какво искаш от мен? — попита Джанат, докато той отпушваше шишето.

Танал го допря до напуканите й устни, изчака я да отпие.

— Не помня да съм казвал, че искам нещо.

Тя извърна глава, закашля се, водата потече по гърдите й.

— Признала съм всичко. Имате всичките ми бележки, предателските ми лекции за личната отговорност и необходимостта от състрадание…

— Да, твоят морален релативизъм.

— Отхвърлям всякаква идея за релативизъм, нищожно човече — нещо, което щеше да знаеш, ако си беше направил труда да прочетеш бележките ми. Структурите на една култура не отбягват, нито оправдават самоочевидната несправедливост или неравенство. Статуквото не е свято, нито олтар, който да боядисаш в реки от кръв. Традицията и навикът не са солидни аргументи…

— Ама ти съвсем определено си лектор. По те харесвах, докато беше в безсъзнание.

— Пребий ме до безсъзнание тогава.

— Уви, не мога. В края на краищата от мен се очаква да те освободя.

Очите й се присвиха срещу неговите, после отново се извърнаха настрани и тя промърмори:

— Колко непредпазливо от моя страна.

— В смисъл?

— Почти бях изкусена. Съблазънта на надеждата. Ако е трябвало да ме освободиш, изобщо нямаше да ме свалиш тук долу. Не, аз трябва да съм твоята лична жертва, а ти — моят личен кошмар. Накрая оковите по теб няма да отстъпват на моите.

— Психологията на човешкия ум — каза Танал и натика напоен с мазнина залък в устата й. — Твоята специалност. Значи можеш да разчетеш живота ми така лесно, както четеш свитък. Това би трябвало да ме изплаши, така ли?

Тя задъвка, после преглътна с усилие.

— Владея много по-гибелно оръжие, нищожество.

— И какво ли ще е то?

— Промъквам се в твоята глава. Виждам през твоите очи. Плувам в потоците на твоята мисъл. Заставам там, гледам подмокреното същество, оковано за това легло за насилие. И най-сетне започвам да те разбирам. По-интимно е, отколкото да правиш любов, дребно човече, защото всички твои тайни изчезват. И в случай че се чудиш, да, правя го точно в този момент. Вслушвам се в собствените си думи, както ги слушаш ти, усещам как се стягат гърдите ти, странния хлад под кожата ти въпреки прясната пот. Внезапният страх в мига, в който осъзнаваш колко си уязвим…

Той я зашлеви. Силно. От устата й швирна кръв. Тя се закашля, изплю, изплю отново, дъхът й излезе хриплив и влажен.

— Можем да продължим с яденето и по-късно — каза Танал, мъчеше се да говори безстрастно. — Вярвам, че ще дадеш приноса си в писъците през следващите дни и седмици, Джанат, но те уверявам, виковете ти няма да стигнат до никого.

От устата й се изтръгна странно накъсан звук.

След миг Танал осъзна, че тя се смее.

— Впечатляваща храброст — каза й искрено. — След време може наистина да те освободя. Засега обаче се колебая. Убеден съм, че разбираш.

Тя кимна.

— Нахална кучка.

Тя се изсмя отново.

— Не си мисли, че ще оставя фенера — изръмжа той.

Смехът й го догони навън, режеше като счупено стъкло.