Вихърът на Жътваря

— Забелязана е група, западно от Блуроуз. Двама Тайст Едур, единият белокож. За последния съм убеден, че е станал известен като Бялата врана — крайно притеснително прозвище за нас ледериите, между другото. — Орбин примига с подпухналите си клепачи. — Придружавали са ги трима ледерии: две жени и един избягал роб с татуировки за собственост на племето хирот.

Брол се помъчи да запази външно безразличие, въпреки че нещо го стегна в гърдите. „Това изобщо не е ваша работа.“

— Разполагате ли с повече подробности за точното им местоположение?

— Запътили са се на изток, към планините. Там има три прохода. Само два са отворени толкова рано след зимата.

Брол Хандар кимна замислено.

— Императорските К’риснан също са в състояние да разкрият общото им местоположение. Проходите са блокирани. — Помълча за миг, после добави: — Точно както предсказа Ханан Мосаг.

Тъмните очи на Орбин, скрити в гънките тлъстина, го изгледаха съсредоточено.

— Напомня ми се за ефикасността на Едур.

„Да.“

Мъжът, носещ титлата Търсач на истината, продължи:

— Патриотистите имат въпроси, свързани с този белокож Тайст Едур, тази Бяла врана. От кое племе е той?

— От никое. Той не е Тайст Едур.

— Тъй ли? Изненадан съм. Описанието…

Брол Хандар си замълча.

— Надзорник, можем ли да ви съдействаме?

— Не е необходимо засега.

— Крайно любопитен съм защо все още не сте обкръжили тази група и да ги заловите. Моите източници сочат, че Тайст Едурът не е никой друг, а Феар Сенгар, братът на императора.

— Както казах, проходите са блокирани.

— Аха. Значи затягате мрежата още в този момент, докато си говорим.

Брол Хандар се усмихна.

— Орбин, преди малко казахте, че Заговорът Болкандо е под наблюдението на тръст „Свобода“. Наистина ли твърдите, че Патриотистите не проявяват интерес към този проблем?

— Ни най-малко. Тръстът редовно използва нашата мрежа от агенти.

— За което несъмнено ви възнаграждават.

— Разбира се.

— Чувствам се малко…

Орбин вдигна ръка да го прекъсне.

— Ще трябва да ме извините, Надзорник. Чух сигнал за тревога. — Надигна се, изпъшка и бутна вратата.

Озадачен, Брол мълчаливо изгледа напускащия ледериец. След като вратата се затвори, бръкна в малката ниша под седалката, извади плетена топка, пълна с ароматни треви, и я вдигна пред лицето си. Дръпна въженцето и кочияшът на капрата се размърда и плесна с поводите. Каляската потегли. Брол вече чуваше френетичния кънтеж на камбаните. Наведе се напред и каза в гласовата тръба:

— Откарай ме до тези камбани. — Поколеба се и добави: — Без да бързаш обаче.

Гарнизонът на Дрийн беше разположен в дванайсет каменни сгради северно от центъра на града. Оръжейна, конюшни, казармени помещения, щаб — всичко това беше тежко укрепено, въпреки че комплексът не беше ограден със стена. Някога, преди столетия, Дрийн бил град-държава. След дълго проточила се война с оулите обсаденият крал поканил ледерийски войски, за да се справят с номадите. Десетилетия по-късно наяве излезли доказателства, че конфликтът всъщност бил предизвикан от ледерийски манипулации. Тъй или иначе, войските така и не напуснали града. Кралят приел титлата везир и след поредица трагични злополуки и той, и целият му род отишли в небитието. Но в момента това бе история, от онзи тип факти, които повечето хора посрещат с безразличие.

От гарнизонния параден плац се изпъваха четири главни улици. Онази на север се вливаше в Порталния път, който водеше към градската стена и оттам — в Северния крайбрежен път, най-малко натоварения маршрут към и от града.

Застаналият в сянката под един балкон на разкошно имение точно срещу оръжейната на северната улица нисък жилав мъж имаше идеална гледка. Смъкнатата качулка скриваше чертите му, но пък дори някой да си направеше труда да спре и да се вгледа в него, щеше да се стъписа от блясъка на пурпурни люспи на мястото на лицето и очите, скрити зад очертаните с черно тънки прорези. В непознатия обаче имаше нещо, което разсейваше вниманието. Погледите на повечето минувачи се плъзгаха встрани и всъщност те така и не осъзнаваха, че някой стои в сенките.

Мъжът беше заел позицията си преди разсъмване, а вече бе късен следобед. С приковани в гарнизона очи, той следеше влизащите и излизащи от щаба пратеници и търговци, оглеждаше конете, каляските, всичко. Бавно оглеждаше кожите по кръглите щитове на пиконосците — съсухрените лица, кожата, потъмняла някъде между червено и охра, което правеше татуировката по лицата фина и някак странно красива.

Беше късен следобед и сенките се удължаваха. Двама ледерии минаха за втори път. Липсата на внимание от тяхна страна бе… подозрителна и някакъв инстинкт подсказа на мъжа под балкона, че е време да се маха.

Щом двамата мъже го подминаха, на запад, мъжът излезе от сенките и закрачи бързо и безшумно след тях. Долови внезапно обзелото ги усещане за нещо тревожно и свърна надясно в една странична уличка.

Свря се в една тъмна ниша, смъкна наметалото си и го затегна на кръста си, та ръцете му да са свободни.

След десетина удара на сърцето чу стъпките им.