Вихърът на Жътваря

— Ако Червената маска успее този път… с племената, искам да кажа, хм, наистина ще имаме нужда от Тайст Едур.

Той повдигна вежди.

— Разбира се, Атри-Преда.

„И може би така ще мога да стигна до ухото на императора и на Ханан Мосаг. Проклет да е този Летур Аникт. Какво ли ни е навлякъл сега?“

Пришпорваше ледерийския кон по северния път, после свърна на изток, през разораните нивя, някога пасища на оул’дан. Преминаването му привличаше вниманието на селяните. В последното селце, през което профуча в галоп, трима оставени на патрул войници оседлаха конете си и препуснаха след него.

В една от гънките на долината, която Червената маска току-що бе напуснал, и тримата срещнаха смъртта си в хор от животински и човешки крясъци — разкъсваха слуха, но стихнаха бързо.

Вихрушка ризани се завъртя в безреден облак над главата на воина оул: животинчетата бяха отвлечени от любимите си рояци от скорошното насилие. Крилата им биеха като тимпани, дългите им назъбени опашки съскаха във въздуха. Червената маска отдавна беше свикнал с повсеместното им присъствие. Големите колкото невестулки летящи влечуги бяха далече от дома си, стига рояците им — далече в долината зад него, където навярно подготвяха нова засада — изобщо да можеха да се нарекат дом.

Той забави коня и се намести на неудобното ледерийско седло. Знаеше, че никой вече няма да може да го догони, и нямаше смисъл да изтощава животното. Врагът се чувстваше сигурен в градския си гарнизон, доволен от своите трофеи, а Червената маска беше научил много през нощта и деня, през които го беше наблюдавал. Конници на блуроуз, с добри стремена и ловки на конете. Много по-опасни от пешаците преди години.

А до този момент, след завръщането си, беше видял от своя народ само изоставени станове, следи от пастири на малки стада и кръгове от изоставени шатри. Сякаш бяха разрушили родния му дом и всички оцелели бяха избягали. И на единственото бойно поле, на което се беше натъкнал, бе видял само труповете на чужденци.

Когато стигна първия опожарен стан на оул’дан, слънцето вече се бе снишило над хоризонта зад него. Опожарен преди година или повече. Бели кости, щръкнали от тревите, почернели пръти — единственото останало от шатрите, прашлив мирис на самота и разруха. Никой не бе дошъл, за да прибере падналите, да вдигне телата на платформи, да освободи душите да затанцуват с лешоядните птици. Гледката събуди мрачни спомени.

Той продължи напред. Когато мракът се сгъсти, ризаните бавно изостанаха и Червената маска вече чуваше глухия тътен на стъпките от двете си страни: двамата му спътници, свършили кървавата си работа, се тътреха от двете му страни, едва видими в сумрака.

Ризаните накацаха, легнаха на плоските си люспести гърбове и почнаха да ближат засъхналата кръв и да кълват кърлежите, да вдигат рязко глави и да вдишват хапещите насекоми, долетели твърде близо.

Червената маска уморено притвори очи — не беше спал от два дни. Със Саг’Чурок, едрия мъжкар, който се тътреше вдясно от него, и Гунт Мач, младото тромаво същество отляво, което тепърва се превръщаше в женска, беше в безопасност.

Също като ризаните, двамата К’Чаин Че’Малле изглеждаха доволни, макар и в тази чужда земя и толкова далече от своите родственици.

Доволни да следват Червената маска. Доволни да го бранят. И да избиват ледерии.

А той представа нямаше защо.

Очите на Силхас Руин бяха като на влечуго на светлината на фенера и тази прилика едва ли можеше да е по-уместна в пещерата, в която бяха спрели, ако питаха Серен Педак. Каменните стени, извити нагоре като купол, бяха изваяни на застъпващи се гигантски люспи. Непрекъснато повтарящият се орнамент я объркваше, караше я да се чувства почти замаяна. Тя седна на пода и примига да махне прахта от очите си.

Трябваше да е почти сутрин. Бяха вървели през тунели, през водещи нагоре теснини и по спираловидни рампи през цялата нощ. Въздухът беше застоял въпреки постоянните течения; сякаш събираха призраци с всяка нова зала и всеки проход, през който минаваха.

Тя най-сетне извърна поглед от Силхас Руин, подразнена от омаята и страхопочитанието, което вдъхваше у нея този свиреп воин с така съвършеното си невъзмутимо държане. Дори повдигането и спадането на гърдите му едва се долавяха. Лежал бе погребан хилядолетия и въпреки това всъщност беше живял. Кръв течеше в жилите му, мисли се надигаха, зацапани от прахта на хилядолетно бездействие. Заговореше ли, тя можеше да долови в гласа му тежестта на надгробните камъни. Невъобразимо беше, че едно същество може да изтърпи толкова, без да полудее.

Но пък може би беше луд, нещо се таеше дълбоко в него, сдържано от необходимостта, или пък просто очакваше да бъде освободено. Като убиец — защото със сигурност бе точно това — Силхас изглеждаше едновременно задълбочен и безстрастен. Сякаш смисълът на тленния живот можеше да се смали, да се сведе до хладна хирургична преценка: пречка или съюзник. Нищо друго нямаше значение.