Вихърът на Жътваря

Хлъзна се в калта, мъчеше се да се задържи на крака.

Едно копие се заби в дясното му бедро и го надигна от тинята, преди да го хвърли по гръб.

Той посече дръжката. Тя се пръсна и натискът, който го приковаваше надолу, изчезна.

Ток засече слепешком и отново се изправи. По двата му крака се стичаше кръв.

Нова атака. Той парира копието, хвърли се напред и посече войника във врата.

Едно острие се заби в гърба му и го тласна напред…

… върху късия меч, който се хлъзна под ребрата му и преряза сърцето му на две.

Ток Анастер се смъкна на колене и щеше да падне по лице в калта, ако не беше ръката, която го сграбчи и изви главата му назад. Блясване на нож пред единственото му око. Внезапна жар под челюстта…

Торент видя как ледерийският пехотинец отряза лицето на Ток Анастер. Още един трофей. Беше бързо, добре отработено. След това войникът бутна жертвата си настрана и червената рана от доскорошното лице на Ток затъна в калта.

Децата плачеха и да, осъзна той — докато беше гледал, докато бе стоял и чакал, може би ги беше осъдил на ледерийските ножове. Все пак можеха да…

Обърна се…

И видя пред себе си странници.

Не ак’рини.

Не д’расилани.

Никога не беше виждал такива хора.

Клановете от Бяло лице на баргастите се приближиха към сцената на битката — битка, която наближаваше зловещия си край. Кой печелеше, кой губеше — това беше без значение за тях. Бяха решени да избият всички.

На двеста крачки пред раздърпаните им редици беше техният авангард. Вървяха през поток от лабиринта на Телланн, който беше силен тук, където по наносите край древния бряг можеше да се намерят каменни сечива, харпуни от еленови рога и кост и корпуси на еднодръвки. А там навътре, на морското дъно, имаше дарове, сега заровени дълбоко под наносите. Излъскани камъни, парчета от сплетени рога, животински черепи, зацапани с червена охра — безбройни дарове за пресъхващото море.

Имаше и други причини за такова мощно излъчване на Телланн, но тях ги знаеше само една от тримата в авангарда, а тя никога не споделяше тайните си.

Когато излязоха от лабиринта, тримата се озоваха недалече от воина оул и децата. Бяха наблюдавали мълчаливо необичайната храброст на самотния воин и коня му. Да атакува над двадесет копиеносци, да направлява животното само с колене, докато пуска стрела след стрела — и всички те намираха целта си… дъхът просто спираше от тази гледка.

Воинът — и конят му — бяха дали живота си, за да спасят тези последни оули, и само този факт задържаше — засега — ръката на Туул, избран сега сред всички от Бялото лице Баргаст — след трагичната смърт на Хъмбръл Тор при дебаркирането — за боен главатар, макар изобщо да не беше баргаст. Беше Имасс. Това, че беше взел за своя съпруга дъщерята на Тор, Хетан, несъмнено бе улеснило възшествието му към властта. Но все пак издигането на Туул се дължеше и на самия него.

На мъдростта му. На волята му.

На радостта от живота, която гореше в очите му. На огъня на възмездието, който можеше да лумне вместо нея — и който бушуваше сега, когато най-сетне бяха преценили добре времето, времето за отговор на всичко, което беше сторено.

На Сивите мечове.

Отговор на предателите.

Отговор на убийците.

Ако не беше онзи храбър воин и неговият храбър кон, Туул щеше да убие незабавно тези оулски деца. Младия със зацапаното лице. Окаляните деца, скупчени около него. И може би все още щеше да го направи.

Хетан знаеше всичко това. Познаваше съпруга си. И ако той беше извадил кремъчния си меч, тя нямаше и да се опита да го спре.

Бяло лице се бяха крили много дълго. Разузнавателните експедиции на изток отдавна им бяха казали всичко, което трябваше да знаят, за пътя, който ги очакваше, за пътуването, което скоро трябваше да предприемат. Възмездието ги беше задържало на място. То, както и огромното, нечовешко търпение на Туул.

Сред лабиринтите на Телланн баргастите бяха наблюдавали тази най-последна война, проточилия се във времето сблъсък, започнал със струпването на двете армии далече на запад.

Не бяха стигнали навреме, за да спасят Сивите мечове, но Хетан добре помнеше как със съпруга й бяха стъпили на бойното поле, където беше паднал отрядът. Всъщност бяха видели отвратителното изтръгване на човешки сърца… акт на почит? Нямаше как да се разбере — всеки звяр беше избягал с плячката си при първата възможност. Избиването на онези предадени войници беше изключително жестоко — лицата им бяха изрязани. Не можеха да познаят никой от падналите — и това бе нанесло най-дълбоката рана на Туул. Там той беше загубил приятел.

Измяната.

Избиването.

У Туул не можеше да има място за милост. Не и към оулите. Не и към ледерийската армия, толкова далече от дома.

И сега стояха тук, виждаха как падат последните оули, виждаха как умират бойните им псета в калта, чуваха триумфалните ревове на ледериите. Копиеносците наблизо, след като бяха видели силите на баргастите, в паника отстъпваха към своите.

Хетан огледа огромното кипнало бойно поле и каза:

— Не мога да ги различа.