Вихърът на Жътваря

Вече не действаше като агент на тръст „Свобода“. Сега, в този момент, той беше Длъжник.

На когото му бе дошло до гуша.

Хетан остави съпруга си коленичил до тялото на Ток-младши. Нищо повече не можеше да направи за него и това не беше по нейна вина. Скръбта на един Имасс бе като бездънен кладенец, който можеше да повлече неподозиращите и да ги запокити надолу в бездънния мрак.

Някога, преди много време, Туул беше стоял пред своя приятел. И неговият приятел го беше познавал, а за Имасс — отново смъртен, след толкова хиляди и хиляди години — това бе повод за лукаво веселие, както в играта на фокусник, където последното удоволствие е в чакането на разкриването на истината.

Туул, в своето нечовешко търпение, бе чакал дълго време, за да направи това разкритие. Твърде дълго вече. Приятелят му беше умрял в неведение. Играта на фокусника беше нанесла рана, от която, подозираше тя, съпругът й никога нямаше да се съвземе.

И тя знаеше вече в сърцето си, че може да има и други загуби в този трагичен ден. Жена, която губи своя съпруг. Две дъщери, които губят своя доведен баща, един син — своя истински баща.

Тръгна към Килава Онасс, която си бе избрала място, откъдето да гледа битката. Немалка милост имаше в това, че тя бе избрала да не се превъплъти във формата си на соултейкън, че всъщност бе оставила на клановете на Бялото лице на Баргаст свободата да правят каквото намерят за най-добре: да избиват с дивашка ярост.

Килава стоеше близо до един самотен ездач — убит от оръжия на К’Чаин Че’Малле, забеляза Хетан. Типично жестоко убийство: пробуди в нея спомени за времето, когато самата тя бе стояла срещу такива ужасни същества, спомен накъсан от острата болка за един брат, паднал в същия ден.

Килава не обръщаше внимание на безкракия еднорък труп на десет крачки вляво от нея. Погледът на Хетан обаче се спря на него с внезапно любопитство.

— Сестро — рече тя на Килава, като съзнателно използва обръщението, което Килава най не обичаше, — виж, този носи маска. Бойният главатар на оулите не беше ли маскиран така?

— Мисля, че да — отвърна Килава. — Нали го наричаха Червената маска.

— Е — рече Хетан, като се приближи до трупа, — този носи облекло на оул.

— Но е бил убит от К’Чаин Че’Малле.

— Да, виждам това. И все пак… — Тя се наведе, огледа странната маска, странните малки тънки люспи под петната от кал. — Тази маска, Килава, е кожата на К’Чаин, готова съм да се закълна в това, макар че люспите са толкова малки…

— Гърлото на Матрона — отвърна Килава.

Хетан я погледна.

— Наистина ли? — Посегна и дръпна маската от лицето на мъжа. Огледа дълго бледите черти.

Стана и захвърли маската настрана.

— Права беше. Това не е Червената маска.

Килава попита:

— Как разбра?

— Ами, оулско облекло или не, този мъж е ледериец.

Гуглата, върховният крал на Смъртта, Събирачът на падналите, ненатрапчивият господар на повече души, отколкото можеше да преброи — стига да беше склонен към това, но не беше — застана над тялото и зачака.

Такова особено внимание беше, за щастие, рядкост. Но от време на време идваха мъртви, носещи известна… ексцентричност. И този, който лежеше сега пред него, бе такъв новодошъл.

Не само защото Вълците искаха душата му, но не можеха да я вземат, а и защото този смъртен се бе измъквал от хватката на Качулатия многократно, макар всеки да можеше да види и разбере добре сладкия дар, който предлагаше Господарят на смъртта.

Изключителните животи, да, можеха да са крайно… изключителни.

Виж живота на оногова, който бе дошъл малко по-рано. Никаква благодат нямаше в това да притежаваш простосърдечен ум. Не съществуваше никаква мъгла на утешително неразбиране, която да изцери ужасните рани от живот, предопределен да остане, до самия си край, дълбоко невинен.

Гуглата не беше възнегодувал заради кръвта на ръцете на Бийк. Но най-остро бе възнегодувал заради безсърдечието на майка му и баща му.

Малко смъртни жреци разбираха необходимостта от изкуплението, макар често да говореха за него в проповедите си за грях и вина, с вложеното в тях изнудване, което не правеше нищо друго, освен да пълни ковчежетата им.

Изкуплението бе искане, на което и един бог не можеше да откаже. Така и стана с онзи, когото наричаха Бийк.

Така щеше да е и с този, когото наричаха Ток-младши.

— Събуди се — рече Гуглата. — Стани.

И Ток-младши, с дълга въздишка, направи онова, което му заповяда Качулатия.

Изправи се, залитна, примижа към портата, която очакваше и двамата.

— Проклятие — промърмори Ток, — какво е това жалко подобие на порта?

— Мъртвите виждат, както виждат, Ток-младши. Допреди малко тя блестеше, бяла и чиста.

— Сърцето ми е на страната на онази бедна подведена душа.

— Разбира се, че е. Хайде. Тръгни с мен.

Двамата поеха към портата.

— За всяка душа ли правиш това?

— Не.

— О. — И Ток се спря, или се опита, но краката му сами го повлякоха напред. — Почакай, моята душа е вречена на Вълците…

— Твърде късно. Твоята душа, Ток-младши, беше обречена на мен. Много отдавна.

— Нима? Кой глупак го е направил това?

— Баща ти — отвърна Гуглата. — Който, за разлика от Дасем Ълтър, остана верен.