Вихърът на Жътваря

— И ти възнагради това, като го уби? Ти, мръсна свинска…

— Ти ще го чакаш, Ток-младши.

— Още е жив?

— Смъртта никога не лъже.

Ток-младши понечи отново да спре.

— Качулати, един въпрос, моля те.

Богът се спря, погледна отвисоко смъртния.

— Качулати… защо все още имам само едно око?

Богът на смъртта, Жътварят на души, не отвърна. Сам той се чудеше на това.

„Проклети вълци.“

23.

Аз виждал съм лицето на скръбта

извърнала очи в далечината
над всички тези мостове
през които дойдох
и тези стълбове и арки
побират нашия живот
докато се връщаме
към онова, което мислехме тогава
към онова което мислехме

че мислехме тогава.
Аз виждал съм лицето на скръбта
но тя е все така извърната
и думите й ме оставят сляп
очите й ме правят ням
какво ми казва не разбирам
и трябва ли да й се покоря не знам
или да се предам на сълзите.
Аз виждал съм лицето й
тя не говори

тя не плаче
тя не ме познава
защото аз съм само
камъкът вграден
на моста по който крачи тя.

Балада за Подпалвачите на мостове

Ток-младши

Някога, много отдавна, Онрак Прекършения извърши престъпление. Изваял бе любовта си към една жена, като сътвори образа й на стената на пещера. Такъв талант имаше в ръцете му, в очите му, че бе обвързал две души в онзи камък. Неговата… това бе негово право, негов избор. Но другата душа, о, егоизмът на този акт, жестокостта на този грабеж.

Сега стоеше пред друга стена от камък, в друга пещера, гледаше низа от рисунки, зверовете, изразени с всяка линия на мускула, всеки намек за движение, възхищаваше се на техния реализъм, на точността на гения. А сред тези гигантски същества на външния свят тромави и сковани фигури, представляващи Имасс, се въртяха в жалка имитация на танц. Безжизнени, както налагаше законът. Стоеше и гледаше, все така Прекършен, все така крадец на живота на жена.

В мрака на неговия плен, много отдавна, някой бе дошъл при него, с нежни ръце и податлива плът. Толкова му се искаше да повярва, че е била тя, единствената, чиято душа беше откраднал. Но това знание му се губеше; толкова объркан бе станал споменът му, толкова просмукан с всичко, в което сърцето му искаше да вярва.

А и дори наистина да беше тя, какво пък, навярно не беше имала избор. Пленен от престъплението си, безпомощен да се опълчи на страстта си. В собственото си прекършване той бе унищожил и нея.

Той се пресегна, върховете на пръстите му леко докоснаха ваянията. Ранаг, преследван от ай. На треперливата светлина на факлата двата звяра изглеждаха в движение, мускулите се вълнуваха. В празненството си на света, който не таеше съжаления, Имасс се събираха рамо до рамо в тази зала и с гласовете си отмерваха ритъма на дъха, пухтенето и съсъка на зверовете; докато други, поместени в избрани кухини, удряха с длани по барабаните от издълбано дърво и кожа, докато екът на копитата не закънтеше от всички страни.

Ние сме свидетелите. Ние сме очите, запленени завинаги от външното. Ние бяхме откъснати от света. И това е сърцевината на закона, забраната. Пресъздаваме се като безжизнени, тромави, отделени. Някога сме били като зверовете и не е имало никакво вътре и никакво вън. Имало е само едното, единия свят, на който сме били плътта, костите, плът не по-различна от треви, лишеи и дървета. Кости не по-различни от дърво и камък. Ние бяхме неговата кръв, в която течаха реки към езерата и моретата.

Ние даваме глас на своята скръб, на своята загуба.

Като открихме какво означава да умреш, ние сме се откъснали от света.

Като открихме красотата, ние го направихме грозен. Ние не страдаме така, както страдат зверовете — защото те със сигурност страдат. Страдаме със спомен как е било, преди да дойде страданието, а това задълбочава раната, това я разкъсва и отваря път за болката. Няма звяр, чиято болка да е сравнима с нашата.

Тъй че пейте, братя. Пейте, сестри. И на светлината на факлите, потекла свободна от стените на умовете ни — от пещерите в самите нас, — вижте всички лица на скръбта. Вижте онези, които са умрели и са ни оставили. И пейте своята скръб, докато самите зверове не побегнат.

Онрак Прекършения усети сълзите на бузите си и се прокле, че е такъв сантиментален глупак.

Зад него Трул Сенгар стоеше смълчан. Търпението му да угоди на един глупав Имасс беше безгранично. Онрак знаеше, че просто ще чака и чака. Докато Онрак най-сетне се измъкне от мрачните си спомени, спомнил си отново за даровете на настоящето. Щеше да…

— Голямо умение има в рисунъка на тези зверове.