Вихърът на Жътваря

Имасс, все още с лице към каменната стена, все още с гръб към Тайст Едур, неволно се усмихна. „Ето, дори и тук и сега се отдавам на глупави фантазии, които, макар и утешителни, са без много смисъл.“

— Да, Трул Сенгар. Истински талант. Такова умение се предава по кръв и с всяко поколение съществува възможност да… разцъфти. В такова, каквото виждаме тук.

— Художникът сред клановете тук ли е? Или са нарисувани много отдавна, от някой друг?

— Художникът е Улшун Прал — отвърна Онрак.

— И този ли талант му е спечелил правото да управлява?

„Не. Това никога.“

— Този талант — отвърна Имасс — е неговата слабост.

— По-добър от тебе ли е, Онрак?

Той се обърна и усмивката му този път беше горчива.

— Виждам някои недостатъци. Виждам намеци за нетърпение. За чувственост, свободна и дива като зверовете в равнините. Виждам също така, може би, признаци за талант, който е изгубил и който все още не е преоткрил.

— Как загубваш такъв талант?

— Като умреш само за да се върнеш отново.

— Онрак — заговори Трул и в гласа му се долови нов тон, тежест, която смути Онрак. — Говорих с тези Имасс тук. С много от тях. Със самия Улшун. Не мисля, че те изобщо са умирали. Не мисля, че са били някога Т’лан и са го забравили в безбройните поколения съществуване тук.

— Да, те твърдят, че са от онези, които не се включиха в Ритуала. Но това не може да е истина, Трул Сенгар. Те трябва да са призраци, върнати в плът тук, от безвремието на Портата в края на тази пещера. Приятелю, те не познават себе си. — И замълча. „Може ли това да е вярно?“

— Улшун Прал твърди, че помни майка си. Казва, че тя все още е жива. Макар и не тук в момента.

— Улшун Прал е на сто хиляди години, Трул Сенгар. Или повече. Това, което помни, е лъжливо, заблуда.

— Не вярвам в това, вече не. Мисля, че загадката тук е по-дълбока, отколкото някой от нас разбира.

— Хайде да продължим — каза Онрак. — Искам да видя тази Порта.

Излязоха от пещерата със зверовете.

Трул беше изпълнен с безпокойство. Нещо се беше пробудило в приятеля му — от рисунките, — някаква горчивина. Беше видял в очертанията на гърба на Онрак, в раменете му, някакъв бавен срив. Връщането на старо бреме. И като видя това, Трул се бе принудил да заговори, да наруши тишината, преди Онрак да се е самоунищожил.

„Да. Рисунките. Престъплението. Няма ли отново да се усмихнеш, Онрак? Не усмивката, която ми даде току-що, когато се обърна към мен — твърде изпълнена със скръб, — а усмивката, която свикнах да ценя, откакто дойдохме в този свят.“

— Онрак.

— Да?

— Знаем ли все пак какво очакваме? Да, приближават се заплахи. През Портата ли ще дойдат? Или през хълмовете отвъд лагера? Знаем ли всъщност дали тези Имасс наистина са застрашени?

— Приготви се, Трул Сенгар. Опасност се приближава… от всички страни.

— Може би тогава трябва да се върнем при Улшун Прал.

— С тях е Руд Елале. Все още имаме време… да видим Портата.

След малко стигнаха до ръба на просторната, безкрайна сякаш зала и спряха.

Не една Порта. Много порти.

И всичките кипяха с безшумни буйни пламъци.

— Онрак — каза тихо Трул, докато смъкваше копието си. — По-добре се върни при Руд Елале и му кажи — това не е каквото го описа.

Онрак посочи централната купчина камъни.

— Тя се провали. Този свят умира, Трул Сенгар. И когато умре…

Двамата замълчаха за миг.

След това Онрак промълви:

— Ще се върна бързо, приятелю, за да не бъдеш сам — срещу това, което може да премине.

— Ще очаквам компанията ти с нетърпение — отвърна Трул. — Така че… побързай.

На четиридесетина крачки от лагера се издигаше малък хълм, подобен на някогашен атол, ако се допуснеше, че равнините някога са били под вода. А това, каза си Хедж, докато газеше през пясъчната ивица, осеяна с натрошени раковини, бе основателно предположение. Щом излезе на ниското било, той остави тежкия си арбалет до избелялата от слънцето скална варовикова издатина и се приближи до седналия кръстато Бен, който гледаше към високите хълмове на две хиляди крачки на юг.

— Не медитираш или нещо такова, нали?

— И да бях, ти току-що го развали и може би ни уби всички — сряза го магьосникът.

— Само заради позьорството е, Бързак — въздъхна Хедж и се смъкна на чакъла до него. — Непрекъснато си пъхаш носа в някакъв проклет от Гуглата ритуал и вече съм вдигнал ръце, не мога да разбера кога да говоря с теб и кога — не.

— Ако е така, тогава изобщо не говори с мен и всичко ще е наред.

— Жалка змия.

— Плешив плъх.

Помълчаха общително известно време, после Хедж се пресегна, вдигна парче кафяв кремък и заразглежда нащърбения му ръб.

— Какво правиш? — попита Бързия Бен.

— Размишлявам.

— Размишлявам — имитира го Бързия Бен подигравателно.

— Мога да ти резна гърлото с това. Един замах.

— Никога не сме се разбирали двамата, нали? Богове, не мога да повярвам как се прегръщахме и тупахме по гърбовете долу при оная река…

— Поток.

— Вада.

— Извор.

— Би ли ми срязал гърлото вече, Хедж?

Сапьорът хвърли кремъка и изтупа ръцете си от прахта.

— Какво те прави толкова уверен, че лошковците идват точно от юг?

— Кой твърди, че съм уверен в каквото и да било?