Вихърът на Жътваря

— О, да. Откраднах очите на един от пътуващите с него. Многократно. В този миг те стигат до последната порта и гледат раната в нея, и стоят пред разкъсания труп на онази глупава Гадателка на кости Имасс, която си въобрази, че може да я затвори със собствената си душа. — Менандори се усмихна презрително. — Каква дързост, представете си. Старвалд Демелайн! Самите камери на сърцето на К’рул! Не е ли знаела как го отслаби това? Как отслаби всичко?

— Значи ние трите убиваме Силхас Руин — каза Шелтата Лор. — А след това имассите.

— Моят син реши да ни се противопостави в тази последна подробност — каза Менандори. — Но Имасс надживяха своята полезност. Ще нараним Руд, ако потрябва, но без да го убиваме. Ясно? Ще ми дадете думата си за това. Отново. Тук и веднага, сестри.

— Съгласна — каза Шелтата Лор.

— Да — каза Сукул Анкаду, — макар че това ще направи нещата по-трудни.

— Трябва да се примирим — каза Менандори и се обърна. — Време е.

— Вече?

— Няколко жалки смъртни се опитват да застанат на пътя ни — трябва първо да съкрушим тях. И Силхас Руин си има съюзници. Дневната ни работа започва сега, сестри.

И закрачи към хълмовете. И започна да се въплъщава в драконовото си тяло.

Шелтата Лор и Сукул Анкаду се спогледаха и се отдръпнаха една от друга, за да си отворят нужното място.

За да се въплътят в дракони.

Зора, Здрач и онази, която наричаха Пъстрата. Дракон от злато и бяло. Друг, зацапан в кафяво и сякаш полуизгнил. Последният пъстър, нито светлина, нито мрак, а тревожният промеждутък между двете. Соултейкъни с кръвта на Тиам, Майката. Крилати и със змийски вратове, с нокти и люспи. Кръвта на Елейнт.

Вдигнаха се във въздуха на ветрове от сурова магия. Менандори — в челото на бойния клин. Шелтата Лор отляво. Сукул Анкаду отдясно.

Хълмовете се смалиха, щом трите заиздигаха огромните си туловища все по-високо.

Над хребети, над древните скали на древен бряг — а долу три сенки тичаха над трева и скали, сенки, които караха дребните бозайници да се разпръсват в паника да търсят укритие, които накараха зайците да замръзнат.

Зверовете в небесата ловуваха и нищо по земята не можеше да е в безопасност.

Плосък пейзаж, осеян със заоблени хълмове — мъртви дракони, грозни и отблъскващи като разровени гробни могили, от които стърчаха кости, покрити с накъсана кожа и жили. Криле, натрошени като мачти на изхвърлени на брега кораби. Вратове, извити по земята, глави със свлечена кожа, празни очни кухини. Зацапаните със сива пръст зъби бяха оголени като във вечно предизвикателство.

Серен Педак не беше вярвала, че някога е имало толкова много дракони. Не беше вярвала всъщност, че изобщо са съществували, освен онези, които можеха да сътворят такава форма от собствените си тела, като Силхас Руин. Всички тези соултейкън ли са били, учуди се тя. По някаква незнайна причина съзнаваше, че отговорът е „не“.

Бяха истински дракони, на които Силхас Руин в страховитата си крилата форма бе само жалко подобие. Лишен от величие, от чистота.

Натрошаването на кости и криле бе дошло от старостта, не от насилие. Нито едно от тези същества не се беше проснало на земята, за да издъхне. По никое не се виждаха зейнали рани. Всеки дракон беше полегнал в сетната си поза.

„Като сини мухи по перваз на прозорец — беше казал Удинаас. — Откъм лошата страна, и са се опитвали да излязат. Но прозорецът е останал затворен. За тях, може би за всички, за всяко нещо. Или… може би не за всяко.“ — И след това се беше усмихнал, сякаш тази мисъл го беше развеселила.

Бяха видели портала, явно тяхната крайна цел, от много далече, и всъщност могилите-дракони като че ли ставаха все повече, колкото повече се приближаваха. Страните на арката бяха високи като кули, тънки като скелет, а самата арка изглеждаше закривена, като огромна паяжина, увита около мъртъв клон. Вътре в съоръжението имаше стена, гладка и сива и някак смътно извита — изходът към друг свят. Където, вече разбираха всички, щяха да намерят останките от душата на Скабандари, Бащата Сянка, Предателя. Кървавото око.

Безжизненият въздух имаше ужасен вкус за Серен Педак, сякаш неизмерима скръб омърсяваше всеки поет дъх в това селение, безрадостно ухание, което нямаше да изчезне и след безброй хилядолетия. Прилошаваше й от него, изцеждаше силата от крайниците й, от самия й дух. Колкото и да я плашеше порталът, тя копнееше с нокти и зъби да се провре през сивата безформена преграда. Копнееше да сложи край на това. На всичко.

Убедена беше, че има начин — трябваше да има начин — предстоящият сблъсък да се избегне с преговори. Не беше ли тъкмо в това единственият й талант, единствената дарба, която можеше да си позволи да признае, че притежава?

На три крачки пред нея вървяха Удинаас и Кетъл, мушнала ръчица в грубата му длан. Гледката, която бяха видели буквално след пристигането си в това мрачно място, беше поредният извор на болка и безпокойство за детето. Само Удинаас ли беше способен да остави настрана всички свои кошмари, да утеши тази самотна, изгубена душа?