Вихърът на Жътваря

Улшун изчака още миг, запечатваше в паметта си лицата на тези двама мъже, за да не отнеме смъртта всичко от тях. Надяваше се и те да правят същото с него, макар че бе възможно да не разбират този дар, нито дори че са им го поднесли.

Имасс знаеха много истини, изгубени за онези, които във всеки смисъл на думата бяха техни деца. Това, уви, не ги правеше по-висши, защото повечето от тези истини бяха неприятни, а тези деца не можеха да се защитят срещу тях, тъй че щяха да се окажат фатално отслабени, ако ги научеха.

Например, напомни си Улшун Прал, той бе очаквал този миг, разбирал бе, че всичко ще се сведе до този момент, всички истини, свързани с онова, което щеше да се случи. За разлика от своя народ, той не беше призрачен спомен. Не беше живял безброй хилядолетия в мъглата на самозаблудата. О, животът му се бе проточил много време, но си беше само това: живот. Проточил се почти до безсмъртие, но не чрез някакъв самоунищожителен ритуал, а заради този свят. Този безсмъртен свят.

Който вече не беше безсмъртен.

И той тръгна към пещерата, като остави зад себе си тези две храбри деца.

Можеше да започне тук, под това пусто небе. Ала Улшун Прал знаеше, че ще свърши пред Портите на Старвалд Демелайн.

Където една Гадателка на кости Бентракт се бе провалила. Не защото раната се бе оказала прекалено злосторна или твърде голяма. А защото Гадателката на кости преди всичко не беше нищо повече от призрак. Повехнала бледа душа със сила едва колкото да се крепи.

Улшун Прал беше на двадесет крачки от пещерата, когато се появи Онрак Прекършения и в сърцето на Улшун разцъфтя такава гордост, че сълзи изпълниха очите му.

— Доколкото схващам — каза Хедж, докато зареждаше арбалета си, — това, което си мислим и двамата, означава, че никой от нас не е много изненадан.

— Предала се е много лесно.

Хедж кимна.

— Така си е. Но все пак се чудя, Бързак, защо не го е грабнала отдавна проклетия Финнест? Защо не го е скрила някъде, където Силхас Руин изобщо няма да го намери? Отговори ми на това!

Магьосникът изсумтя и се премести по-нагоре по склона.

— Вероятно си е мислила, че е направила точно както каза, Хедж.

Хедж примига и се намръщи.

— Хм. Не бях се сещал за това.

— Защото си задръстен, сапьор. Значи, ако това тръгне както го искам, изобщо няма да трябваш. Имай го предвид, Хедж. Моля те.

— О, я просто го почвай.

— Добре. Ще го почна.

И Бен Адефон Делат се изправи и бавно вдигна ръце.

Мършавите си ръце. Хедж се изсмя.

Магьосникът го изгледа ядосано през рамо.

— Няма ли да спреш вече?

— Извинявай! Нямах представа, че си толкова докачлив.

Бързия Бен изруга, обърна се и се върна при Хедж.

И го цапардоса по носа.

Изумен, с пълни със сълзи очи, сапьорът залитна. Вдигна ръка към носа си да спре бликналата кръв.

— Счупи ми проклетия нос!

— Счупих го, да. И виж, Хедж, тече ти кръв.

— Това изненада ли е? Боли бе…

— Хедж. Тече ти кръв.

„Вярно… О, богове.“

— Схвана ли?

Бързака се върна на билото.

Хедж зяпна в накървавената си ръка.

— Мамка му!

И тук разговорът им секна.

Защото трите дракона вече не бяха точки.

Омразата на Менандори към сестрите й изобщо не смаляваше уважението, което хранеше към силата им, а срещу Силхас Руин тази сила щеше да е нужна. Знаеше, че трите заедно могат да го унищожат тоя кучи син. Напълно. Вярно, една или две от тях можеше да паднат. Но не и Менандори. Тя се канеше да оцелее.

Пред тях, нищожно дребен на билото на някакъв хълм, сега стоеше един самотен смъртен — другият се беше присвил към земята, обзет като че ли от ужас, много зад по-храбрия си, но също толкова глупав приятел. Самотен смъртен, вдигнал ръце.

„О, маг, нима си мислиш, че това ще е достатъчно?“

„Срещу нас!“

Силата в нея избуя и тя усети, че от двете й страни става същото — внезапен напор, внезапна заплаха.

Възвиха надолу, на три човешки ръста височина над жълтокафеникавите треви, огромни сенки, приближаваха се стремглаво. Плъзнаха се към склона.

Пастта й се разтвори.

Хедж отри кръвта от лицето си, примига да изчисти погледа си, изруга от пулсиращата болка и надигна арбалета. Просто за всеки случай. Бонбонче за средната, да.

Тройката дракони, разперили широко криле, се плъзнаха ниско над земята, на височина, която повече или по-малко щеше да ги изравни с билото на древния атол. Бяха ужасно големи, осъзна Хедж.

В съвършен унисон трите дракона разтвориха усти.

А Бързия Бен, застанал като крехка върба срещу цунами, отприщи магията си.

Самата земя на склона се надигна нагоре, набъбна и се сгромоляса като огромен юмрук в гърдите на трите дракона. Изплющяха вратове. Глави се отметнаха назад. Магия изригна от зейналите пасти, отвя се нагоре към небето на вълни и трите чародейства се сблъскаха там горе, загърчиха се в яростно взаимно унищожение.

На мястото на доскорошния склон сега се виждаха само облаци черна прашна земя, парчета чим все още се въртяха из въздуха, дълги коренища, проточили се като коса, и целият хълм се разтресе, щом трите дракона, блъснати от тоновете пръст, рухнаха на земята на четиридесет разтега от мястото, където стоеше Бързия Бен.