Вихърът на Жътваря

— Бързо! — извика им Руд Елале.

Но клановият вожд изваждаше късия си обсидианов меч с дясната ръка — вече бе стиснал каменния чук с костена дръжка в лявата.

— Насам идва враг — каза Хостил Ратор. — Продължавай, Руд Елале. Ние тримата ще браним този проход.

Вече чуваха ужасния грохот, идещ южно от стария стан.

Руд Елале ги гледаше объркан.

— Дойдохме в този свят, без да очакваме това, което… намерихме — каза Хостил Ратор. — Сега сме от плът, както и онези Имасс, които наричаш свои. Смърт е дошла, Руд Елале. — Посочи с меча си на юг. — Един дракон е избягал от Висшия маг. За да догони теб и бентрактите. Руд Елале, макар и като дракон, тя трябва да кацне тук. След това трябва да се въплъти в другата си форма. За да може да мине през този проход. Ще я посрещнем тук, ние тримата… непознати.

— Мога да…

— Не, Руд Елале. Този дракон може да не се окаже единствената опасност за тебе и клановете. Трябва да продължиш. Трябва да се подготвиш да се изправиш като техния последен закрилник.

— Защо… защо правите това?

— Защото така искаме. — „Защото те обичаме, Руд Елале. И Улшун Прал. И Имасс…“

„А дойдохме тук с хаос в сърцата си.“

— Върви, Руд Елале.

Сукул Анкаду знаеше, че сестрите й са мъртви, и въпреки цялото стъписване, което будеше в нея това — разбиването на плана й да унищожи Силхас Руин, да заграби Финнеста на Скабандари и да подложи онази изтерзана уязвима душа на вечна жестокост, — част от нея бе изпълнена с ликуване. Менандори — която тя и Шелтата Лор бездруго се бяха канили да предадат — никога вече нямаше да може да осуети желанията и амбициите на Сукул. Шелтата — е, тя бе направила каквото трябваше, като се нахвърли на Менандори в мига на най-голяма слабост. Е, ако беше оцеляла след това, Сукул трябваше да я убие тая кучка.

Колко необичайно, един-едничък смъртен човек да развихри такава гибелна магия. Не, не беше просто смъртен човек. Други неща се криеха в онова мършаво тяло, сигурна беше. Стига никога повече да не го срещнеше, щеше да познае живот в мир, живот без страхове.

Раните й общо взето бяха сравнително малки. Едното крило беше строшено, което я принуждаваше да разчита изцяло на магията, за да се задържи във въздуха. Многобройни драскотини и порязвания, но кървенето вече бе намаляло, раните се затваряха.

Надушваше вонята на имассите, можеше с лекота да проследи дирята им сред накъсаните хълмове долу.

Руд Елале беше истинско дете на Менандори. Соултейкън. Но толкова млад, така наивен. Ако грубата сила не можеше да го надвие, то коварството щеше да може. Последният й акт на мъст — и на измяна — срещу Менандори.

Дирята продължаваше в тесен каньон с високи стени, който като че ли водеше надолу, може би към пещери. Пред входа му имаше малка равна поляна, обградена от двете страни с балвани.

Тя се спусна надолу и забави полета си.

И видя воин Имасс, застанал пред дефилето.

„Добре. Мога да убия. Да се нахраня.“

Спусна се на поляната — беше тясно, трябваше силно да присвие здравото си крило — и се преобрази, сви силата си навътре. Изправи се няма и на двадесет крачки от имасса.

Смъртен. Нищо повече от това, което изглеждаше.

Сукул Анкаду се изсмя. Щеше да отиде до него, да изтръгне каменните му оръжия и да впие зъби в гърлото му.

Закрачи към него, без смехът й да спре.

Той се приготви за бой, ниско присвит.

На десетина крачки я изненада. Чукът се завъртя отдолу и излетя от изпънатата му ръка.

Сукул се хвърли на една страна — ако оръжието я беше ударило, щеше да пръсне черепа й, — след това, когато воинът скочи напред с меча си, тя изпъна ръка и го хвана за китката. Изви и прекърши костта. С другата си ръка го сграбчи за гърлото и го повдигна от земята.

И видя усмивка на лицето му — докато прекършваше гърлото му.

Зад нея двама Гадатели на кости се въплътиха в два еднакви звяра — дългокраки мечки със закърнели опашки, покрити с гъста кафяво-черна козина, с плоски муцуни, в раменете на ръст колкото Тайст. Появиха се иззад балваните и докато Хостил Ратор издъхваше, се хвърлиха в атака.

Блъснаха се с все сила в Сукул Анкаду, единият отляво, другият — отдясно. Огромните нокти засякоха, дебелите предни крайници се стегнаха около нея, разтворените челюсти се впиха в тялото й.

Долните кучешки зъби на единия потънаха в лявата й буза под челюстта, горните захапаха през плътта и костите и когато звярът изви рязко главата си настрана, долната челюст на Сукул, костите на лявата й страна и слепоочната кост се откъртиха.

Вторият звяр захапа дясната й ръка под рамото и челюстите му се стегнаха около гръдния кош, изтръгнаха натрошени ребра и бял дроб на каша.

Ужасна болка прониза главата й и Сукул рязко се извъртя. Лявата й ръка пусна издъхващия Имасс, замахна назад и удари главата на гигантската мечка в слепоочието, а със замаха изригна прилив на сила.

Главата на звяра избухна — облак от натрошени кости, мозък и зъби.

Докато падаше, Сукул Анкаду се опита да се извие още, да се докопа до муцуната на втория звяр.

Съществото залитна назад, като откъсна ребра и дроб.