Вихърът на Жътваря

С внезапно, смайващо бързо движение Трул Сенгар обърна копието, удари ръката на Клип с каменния прът и я счупи. Нов пукот, този път в дясното рамо — и ножът изхвърча от ръката му. Трети удар, този път горе в лявото бедро, толкова силен, че бедрената кост се пръсна. Последен, в слепоочието на Клип — плисна кръв, главата се завъртя настрана, тялото рухна. Рапирата издрънча от безчувствената ръка.

И Трул мигновено се обърна към Силхас Руин…

Но раненият крак му изневери и той падна… Серен чу изригналото от гърлото му проклятие…

Белокожият Тайст Андий настъпваше към Онрак. Единственият меч в дясната му ръка нададе зловещ вой.

— Отстъпи от пътя ми, Имассс. Онзи зад тебе е мой.

Онрак поклати глава. „Мой е. Мой.“

Ясно беше, че Тайст Андий видя отказа на лицето на Онрак, защото изведнъж изръмжа, обзет от яростно нетърпение, и изпъна лявата си ръка.

Магията се стовари върху Онрак, вдигна го високо във въздуха и го запокити в каменната стена.

Когато рухна на пода, само една мисъл прониза ума му: „Никога вече.“

Падналият безпомощно на пода Трул Сенгар изрева, щом видя как магията погълна Онрак и го запокити назад. Помъчи се да се вдигне, но кракът му бе натежал като олово и заоставя гъста кървава диря, щом го повлече към Силхас Руин.

После някой коленичи до него. Две меки длани на рамото му…

— Спри — шепнеше женски глас. — Спри, Трул Сенгар. Вече е твърде късно.

Удинаас с усилие си пое дъх. Призрачните ръце на Уидър бяха прекършили нещо в гърлото му. Усещаше се слаб, мрак го обгръщаше от всички страни.

Беше се провалил.

Въпреки че знаеше, се беше провалил.

„Това е истината за бившите роби, защото дори тази дума е лъжа. Робството се утаява в душата. Моят господар сега е провалът.“

Мъчеше се да остане в съзнание. Вдигна бавно глава. „Поеми дъх, проклет да си. Вдигни глава — провали се, ако трябва, но не умирай. Все още не. Вдигни глава.“

„И гледай.“

Силхас Руин прибра меча в ножницата и закрачи към Улшун Прал.

И го сграбчи за гърлото.

Вляво от него заговори тих женски глас:

— Навредиш ли на сина ми, Тайст Андий, няма да излезеш оттук.

Обърна се и видя жена, Имасс, облечена в кожа на пантера. Стоеше до тялото на воина, когото преди малко бе запокитил в стената.

— Това, че този е жив — жената посочи имасса до босите си нозе, — е единствената причина все още да не съм те разкъсала.

Гадателка на кости. Погледът в хищните й очи бе като черна закана.

Силхас Руин пусна имасса и ловко измъкна кремъчната му кама.

— Това е всичко, което ми трябваше.

И щом погледна първобитното оръжие в ръката си, разбра, че е прав.

Отстъпи назад, без да изпуска жената от поглед.

Тя остана неподвижна.

Доволен, Силхас Руин се обърна.

Коленичилата до Трул Сенгар Серен гледаше как Бялата врана се приближава до Кетъл.

Сграбчи я за ризата, вдигна я във въздуха, след това я тръшна по гръб — главата й изпращя в камъка… и заби кремъчния нож в гърдите й.

Малките крачета изритаха и се вцепениха.

Силхас Руин бавно се изправи.

Удинаас извърна глава. Очите му бяха пълни със сълзи. Детето, разбира се, беше знаело. Също както той беше знаел. В края на краищата Кетъл беше последното, отчаяното творение на един Азат.

А тук, в това жестоко място, я бяха свързали с Финнест.

Чу вика на Серен Педак. Примига, за да проясни погледа си.

Силхас Руин бе отстъпил назад, към една от портите.

Кетъл лежеше неподвижно, увитата с кожа дръжка на кремъчния нож бе щръкнала от гърдите й… а въздухът се завихряше, тъмнината се сгъстяваше. И малкото телце се разтресе, крайниците се загърчиха, от тях изпълзяха корени, потънаха в камъка. Скалата засъска и задимя.

Силхас Руин погледа още миг, след това се обърна рязко, взе си втория меч, прибра го в ножницата, пристъпи към една от портите и изчезна.

Удинаас се извърна към мястото, където бе паднал Клип, но кучия син го нямаше. Кървава диря отвеждаше към една от портите. „Естествено. Но, о, видях Трул Сенгар — видях как те премаза, Клип. Теб, който се надсмиваше над жалкото оръжие, над нищожното копие. Видях, Клип.“

Тъмният облак, обкръжил тялото на Кетъл, бе избуял, нараснал. Каменни основи, черни корени, ромон на събираща се вода.

„Азат, за да таи за вечни времена душата на Скабандари. Силхас Руин, ти получи своето отмъщение. Своята съвършена отплата.“

И тъй като не можеше вече да се сдържа, Удинаас наведе глава и заплака.

Трул Сенгар бе успял някак да се изправи. Макар че без Серен Педак до него, да го крепи — и без копието, на което да се подпре — това щеше да е невъзможно.

— Моля те — каза той. — Брат ми.

Тя кимна, потръпна, щом раната в рамото й изхвърли прясна кръв, и го поведе към прага на вече почти помръкналата порта, където лежеше Феар Сенгар.

— Какво да правя? — попита Трул разколебано и извърна очи към ниската жена, облечена в кожа на пантера. Двамата и имассът, който бе носил Финнеста, се бяха навели над вцепененото тяло на трети Имасс. Жената бе сгушила в прегръдката си главата на мъртвия или изпаднал в несвяст воин. — Онрак… приятелю…

— Първо роднините — каза Серен Педак. После извика високо на двамата Имасс: — Падналият ще живее ли?