Вихърът на Жътваря

Гробната могила на Бийк започна с няколко хвърлени в пепелта до овъгления натрошен скелет — всичко, което бе останало от младия маг — кости. Скоро още неща отидоха на купчината. Катарами, токи, фетиши, монети, счупени оръжия. Когато Юмрук Кенеб бе готов да даде заповед за марш, могилата бе висока почти колкото човешки ръст. Когато капитан Фарадан Сорт помоли Ботъл за благослов, отдельонният маг поклати глава и обясни, че цялото мъртво поле, затворено от чародейството му, вече е магически мъртво. Навярно завинаги. При тази новина капитанът извърна глава, макар че Кенеб май я чу да прошепва: „Нито свещ не е останала недогоряла значи.“

Щом поеха към град Ледерас, морските пехотинци чуха тътена на взривове от юг, където адюнктата бе дебаркирала с останалите от Ловците на кости и влизаше в бой с ледерийските армии. Този грохот не се дължеше на магия, знаеше Кенеб.

Трябваше да поведе бойците си към онази битка, да ударят ариергарда на ледериите и след това да се съединят с Тавори и главната сила. Но Кенеб се съгласи с капитана, както и с Фидлър и Геслер. Той и проклетите му морски пехотинци си бяха спечелили това, спечелили си бяха правото първи да щурмуват столичния град.

— Може да има друга армия, чакаща на стените — каза сержант Том Тиси и лицето му се изкриви от отвращение като на човек, преглътнал лайно на нахт.

— Възможно е — съгласи се Юмрукът. И точно този разговор повече не продължи.

Нагоре по имперския път, с добре наместените му камъни и с ширина достатъчна да поеме колона от десет души в редица. Крачеха в марш сред захвърлено снаряжение и боклуци, оставени от ледерийските легиони. Денят привършваше и сенките се издължаваха.

Вечерният здрач вече не бе далече, а последният сън бе преди доста време, но войниците му, виждаше Кенеб, бяха — поддържаха и снаряжението си — свежи като след седмичен отдих.

След няколкостотин разтега се натъкнаха на първите бежанци.

Мръсни изплашени лица. Торби и кошове с жалки провизии, ококорени бебета, надничащи от вързопите. Натоварени мулета и двуколки, които скърцаха и трополяха под тежкия товар. Ледериите бързо се разбягваха от пътя, издърпваха животни и коли, за да може колоната да продължи. Свели очи, прегърнали деца. Без нищо да казват.

Фарадан Сорт подкара до Кенеб.

— Странно е това.

Юмрукът кимна.

— Приличат на хора, бягащи от нещо, което вече се е случило. Намерете някой, капитане, и да получим малко отговори.

— Слушам, сър.

Загледан в бежанците, които подминаваха, Кенеб се замисли какво ли се крие зад погледите, които малцина от тях се осмеляваха да хвърлят към крачещите напред войници, тези белокоси чужденци в бляскавата им броня. „Виждат ли спасители? Няма начин. Но къде е враждебността? Те са по-уплашени от онова, което са оставили в Ледерас, отколкото от нас. Какво, в името на Гуглата, става тук?“

„И къде са Тайст Едур?“

Тълпите ставаха все по-многолюдни и с все по-голяма неохота се отдръпваха встрани. Фидлър намести пътната торба на рамото си и отпусна ръка на дръжката на късия си меч. Колоната беше забавила скорост и сержантът долавяше нарастващото нетърпение сред бойците си.

Вече можеха да видят края — дъх на Гуглата, беше зад онази бяла стена на североизток, вече на левга или по-малко. На червения блясък на залеза имперският път, изпънал се към тях от някоя главна порта, приличаше на кипящо влечуго. „Изливат се с хиляди.“

„А защо?“

Масови вълнения явно. Икономика в развалини, хората — изправени пред гладна смърт.

— Изобщо не знаех, че ще предизвикаме такава неприятност, Фид.

— Не може да сме ние, Кътъл. Не само ние имам предвид. Не си ли забелязал? Сред тълпата няма Тайст Едур. Значи или са се отдръпнали зад стените на именията си, или в дворцовата цитадела, или каквото е там, където живее императорът им, или са побягнали първи.

— Като ония зад нас значи. Тръгнали са за родните земи на север.

— Може би.

— Е, ако тази проклета империя вече е свършена, защо ще се занимаваме със столицата?

Фидлър сви рамене.

— Ботъл може да е скрил някой от плъховете си в косата на адюнктата. Защо не питаш него?

— Адюнктата няма достатъчно коса за това — измърмори Кътъл, макар че хвърли поглед назад към отдельонния маг. Ботъл не си направи труда да отговори. — Виждаш ли някой на стените, Фид? Аз съм зле на слаба светлина.

— И да има, не държат факли — отвърна Фидлър.

Толкова малко време бе имало за мислене. За каквото и да било, освен само да останеш жив. Непрекъснато, след проклетия бряг. Но сега, докато вървеше по този път, Фидлър усети, че мислите му са тръгнали по прашни пътеки. Тръгнали бяха за това нашествие в името на възмездието. И може би за да свалят един тираничен император, който гледаше на всички не като на свои поданици, а като на месо за сатъра на касапина. „Всичко това — добре. Пък и това едва ли го прави уникален император.“

„Защо тогава е нашата битка? И къде в името на Гуглата ще заминем оттук?“ Толкова му се искаше да повярва, че адюнктата знае какво прави. И че каквото и да стане и както и да свърши, ще има някакъв смисъл от това, което правеха.