Вихърът на Жътваря

— Да — отвърна воинът. — Баща ми ще живее.

Трул изхлипа и се отпусна на рамото й. За миг тя се олюля под тежестта му, но се изправи.

— Хайде, обич моя.

Това привлече вниманието на Трул повече, отколкото щеше да го стори всичко друго. Той се взря в лицето й, в очите.

— Трябва да се върнем в моя дом — рече тя, докато ужасът стягаше сърцето й — „още един, след всичко, което причиних на онези, които дойдоха преди него. Блудния да ми прости. Още един.“ — Нося един меч — добави тя. — И искам да го заровя пред прага. — „А след това ще коленича ли там, с пръстта по ръцете ми, и ще покрия ли очите си? Ще заплача ли от скръб за това, което предстои? За всичко, което ще ти донеса, Трул Сенгар? Всичкото мое бреме…“

— Сънувах, че ще кажеш това, Серен Педак.

Тя затвори задълго очи и кимна.

Когато стигнаха до Феар Сенгар, тя помогна на Трул да седне, сложи копието на земята, пресегна се и докосна пепелявото безжизнено лице на брат му.

Удинаас заговори отблизо — хрипливо, накъсано:

— Поздравявам те, Трул Сенгар. Трябва да ти кажа… твоят брат, Феар… умря, както щеше да умре герой.

Трул вдигна глава. Погледна ледериеца.

— Удинаас. Ти грешиш. Моят брат се опита да… извърши предателство.

— Не. Той видя тебе, Трул, и познаваше ума на Силхас Руин. Знаеше, че изобщо не можеш да устоиш срещу Бялата врана. Разбираш ли ме? Той те видя.

— Помага ли това? — сряза го Серен Педак.

Удинаас оголи зъби.

— Щом единствената алтернатива е предателство, Аквитор, значи да. Трул… съжалявам. И все пак… Феар. Гордея се от него. Гордея се, че го познавах.

И любимият й кимна и отвърна със скръбна усмивка на бившия роб.

— Благодаря ти, Удинаас. Вашето пътуване — на всички — пътуването ви трябва да е било дълго. Трудно. — Погледна я, после пак Удинаас. — Затова, че останахте редом до моя брат. Благодаря ви и на двамата.

„О, Трул, дано никога не узнаеш истината.“

Онрак Прекършения отвори очите си за един древен сън и магията се извъртя като нож в душата му. „Не забрава значи. Такъв мир ми е отказан. Връщат се старите ми грехове. За да терзаят.“

„И все пак… Улшун Прал…“

Древен сън, да, а малко по-натам се рееше друг, по-млад сън — сън, за който изобщо не беше знаел, че съществува. Ритуалът на Телланн бе отнел от толкова много мъже на Имасс този досег към бъдещето, това създаване на синове, на дъщери, това посаждане на живот в пръстта, която продължава да живее.

Да, това наистина беше сън…

Килава Онасс изведнъж се намръщи.

— Зяпнал си ме, Онрак, умно като бедерин. Да не си се побъркал?

Сънищата не хокат, нали?

— Аха — продължи тя, — ето, че вече те виждам като стария Онрак — виждам паниката, която винаги изпълва очите на мъжа, когато всичко, за което е копнял, изведнъж се окаже на ръка разстояние. Но знай едно. Аз също копнях и сега и аз изпитвам… паника. Да обичаш, когато другия го няма, е като да плуваш във вечно спокойни води. Никакви внезапни течения. Никакви измамни приливи. Никаква възможност за удавяне. Двамата с тебе, Онрак, плувахме така дълго.

Той се взря в нея. Да, лежеше на коравия камък. В пещерата на портите.

Килава се усмихна, оголи хищните си кучешки зъби.

— Но мисля, че аз живях по-добре. Защото ти ми даде дар, от онази единствена нощ. Даде ми Улшун Прал. И когато намерих тази… тази илюзия, намерих за нашия син дом, пристан.

— Този свят… умира — каза Онрак. — Всички ли сме илюзия вече?

Килава поклати глава, лъскавата й черна коса проблесна.

— Готос даде на нашия син Финнеста. Колкото до останалото, синът ти ми го обясни. Белокожият Тайст Андий, Силхас Руин, донесе семето на Азат, семе, предрешено като дете. За да приеме Финнеста, да израсте силата му с него. Онрак, скоро тези порти ще бъдат затворени, всички до една ще се влеят в Къщата, в една ниска тромава кула. И този свят — с дом на Азат в него, вече няма да странства, вече няма да изтлява. Той е вкоренен и затова ще остане.

Улшун Прал зад нея проговори:

— Готос каза, че Силхас Руин един ден ще дойде за Финнеста. Готос мислеше, че това е… смешно. Джагътите са странни.

Килава Онасс добави:

— За да спечели свободата си, Силхас Руин се спазари с един Азат. Азат, който умираше. И сега направи каквото му бе поискано. И Азатът е прероден.

— Тогава… не трябваше да се бием.

Килава се намръщи.

— Никога не се доверявай на Тайст Андий. — Блестящите й очи се извърнаха за миг. — Явно е имало и други… проблеми.

Но Онрак не бе готов да мисли за тях. Продължи да се взира в Килава Онасс.

— Ти. Тогава, в онази тъмна нощ.

— И тогава ли беше толкова глупав? Не мога да си спомня… в името на всички духове, паниката ми се усилва. Разбира се, че бях аз. Ти ме обвърза към камъка, с очите и с ръката си. Със своята любов, Онрак. Страстта ти бе забранена и това рани толкова много от нас. Но не и мен. Аз знаех само, че трябва да дам отговор. Че трябва да оставя сърцето си да заговори. — Тя положи ръка на гърдите му. — Както говори сега твоето. Ти си от плът и кръв, Онрак. Ритуалът е освободил душата ти. Кажи ми, какво търсиш?

Той се взря в очите й.

— Намерих го.