Вихърът на Жътваря

Всяка кост в тялото го заболя, докато се изправяше. И погледът му веднага се насочи натам, където за последен път бе видял Трул Сенгар. И усилващият се страх бе пометен от ума му, щом видя приятеля си.

„Трул Сенгар, труден си за убиване като мен.“

След миг видя сълзите на лицето на приятеля си. Явно все пак щеше да има скръб този ден.

На една малка поляна Руд Елале стоеше сред истинска кланица. Тук бе умряла една от сестрите на майка му. Тук бяха умрели трима Имасс.

А някъде по-натам, знаеше той в сърцето си, щеше да намери и тялото на майка си.

Стоеше на подгизналата от кръв земя и се чудеше какво е умряло току-що в собствената му душа.

Някъде много, много по-късно щеше да намери думата, с която да го опише.

Невинността.

Бързия Бен все така куцукаше като грохнал старец и безкрайно разсмиваше Хедж.

— Ей те на — заговори той, докато вървяха към пещерата и тунела, отвеждащ към Портите на Старвалд Демелайн, — точно така ще изглеждаш след двайсетина години. Злобно миризливо старче. Бута разклатени зъби с морав език и мрънка римувано под нос…

— Приказвай ми, сапьор, и ще научиш всичко за разклатени зъби. Всъщност изненадан съм, че не ти се откъртиха няколко, когато те удари оня кокал. Богове на бездната, това е може би най-смешното нещо, което съм виждал.

Хедж посегна и предпазливо опипа огромната цицина на челото си.

— Е, днес си изпълнихме задачата. Как са се справили другите според теб?

— Скоро ще разберем — отвърна магьосникът. — Има едно нещо обаче.

— Какво?

— В този проклет свят вече расте Дом на Азат.

— Какво означава това?

— О, много неща. Първо, това място вече е реално. И ще продължи да живее. Тези Имасс ще продължат да живеят.

Хедж изсумтя.

— Руд Елале ще е доволен. И Онрак, предполагам.

— М-да. Има и още нещо, само че не знам дали ще зарадва някого. В тази Къща Азат ще има кула, а в тази кула — всичките порти.

— Е, и?

Бързия Бен въздъхна.

— Проклет тъп идиот. Портите на Старвалд Демелайн.

— И?

— Само това. Сенкотрон и Котильон. Които обичат да използват Азатите, когато ги устройва. Сега вече имат достъп. И не просто до този свят при това.

— В Старвалд Демелайн? Богове на бездната, Бързак! — „И заради това ли току-що направихме всичко? Това ли те доведе тук?“

— Няма нужда да пищиш, сапьор. Когато се стигна до посаждането на тази Къща, ние дори не бяхме свидетели. Нали? Но да знаеш, това, което всъщност ме притеснява, е какво знаят или изглежда, че знаят тези двама потайни кучи сина. Схващаш ли?

— О, Гуглата да ти пикае на ботушите, Бен Адефон Делат.

— Остави ли си снаряжението там? Добре. Защото щом стигнем до Портите, ще минем през една от тях.

— Нима?

— Да. — И магът се ухили на сапьора. — Да ти кажа, Фид изобщо не е същият без теб.

Силхас Руин застана сред древните основи — останки от Форкрул Ассаил, смъкнали се бавно надолу по планинския склон — и вдигна лице към синьото небе над високите дървеса.

Беше изпълнил своята клетва пред Азата.

И бе донесъл за душата на Скабандари мир, какъвто Кървавото око не заслужаваше.

Знаеше много добре, че триумфът на мъстта е отровен.

Оставаше една задача. Дребна, само колкото да удовлетвори чувството му, че трябва да се възстанови едно нечувано неравновесие. Малко знаеше за Сакатия бог. Но и малкото, което знаеше, не харесваше никак.

И затова разпери ръце. И се преобрази в драконовото си тяло.

Извиси се към небето, крилете му кършеха клони от дърветата. В хладния планински въздух, далече на запад, два кондора се разлетяха на две страни с ужас. Но посоката, която избра Силхас Руин, не беше на запад.

Той летеше на юг.

Към един град, наречен Ледерас.

И този път наистина мислеше за кръв.

24.

Ако това са сетните ни дни

и всички със очи що вътре виждат
сега изгубят зрение
кой би останал да скърби?

И щом сведем глави

посърнали от съкрушената амбиция
очите виждат и са безразлични
очите гледат и са равнодушни.

На статуите каменният поглед

пазителите на безукорен площад
изваян като топлота е
в историята примирена,

и само пърхащите същества

пред зейналите ни уста
дочуват вятърно стенание
свещения му глъхнещ глас.

Тъй в тези наши сетни дни

видяното от нас е вътре
където всичко е започнало и няма да започва вече
и миг за отдих, мракът пада.

Невижданият танц

Фишер кел Тат