Вихърът на Жътваря

„Трябвало да сме собствените си свидетели! На какво, по дяволите?“

— Войници на стената — извика Корик. — Не много, но ни виждат съвсем ясно.

Фидлър въздъхна. „Да пристигнем първи — и може би ще стигнем само до това. Армия от осемстотин войници, вдигнала лагер пред някоя порта. Да бе, ще се напикаят от страх.“ Пое си дълбоко дъх, тръсна глава.

— Чудесно. Най-после си имаме добре настроена публика.

Смайлс не харесваше много вида на тези бежанци. Жалките лица и тътренето по пътя твърде много й напомняха… за дома. О, тогава не беше имало никакво отчаяно бягство, тъй че не беше точно това. Просто тъпият животински поглед в тези очи. Нищо неразбиращите деца, придърпани с ръка или вкопчени в сивата риза на мама.

Ловците на кости настъпваха в марш към Ледерас — защо тези глупаци не пищяха и не виеха от ужас? „Те са като роби, избутани на свобода като овци в пустошта, и всичко, което очакват, е още робство. Или смърт сред пустите лесове. Осакатени са. Целият им живот.“

„Всичко това е толкова познато. Нали?“

Изплю се на пътя. „Гуглата да ги вземе всички империи. Гуглата да го вземе всичко. Ако се докопам до тебе, скъпи ми императоре на Ледер — ако те спипам първа, ще те кълцам на късчета. Бавно, много да боли. Заради всеки от тези окаяни граждани на този вонящ път.“

„Колкото по-скоро се разкарат тези глупци от пътя ни, толкова по-скоро ще мога да поизтезавам императора им.“

— Тръгваме за двореца — каза Корик на Тар. — И не позволяваме на нищо да ни се изпречи на пътя.

— Витаеш в облаците, Корик — отвърна ефрейторът. — Ще трябва да пробием през няколко хиляди упорити ледерии, за да направим това. И може би още повече едури. А на всичко отгоре какво ще кажеш за онази стена там? Да я прескочиш ли се каниш? Нямаме достатъчно муниции за…

— Глупости…

— В смисъл, няма начин Кенеб да позволи сапьорите да си използват целия запас, не и след като единственото, което трябва да направим, е да изчакаме адюнктата и след това да си вдигнем обсадата както си му е редът.

Корик изсумтя.

— Като при Ю’Гатан ли? О, търпение нямам.

— В Ледерас няма никакъв Леоман — рече Тар и дръпна ремъка под брадичката си. — Само някакъв си едур на трона. Сигурно пиян. Луд. Лигави се и пее бебешки песнички. Тъй че защо да се занимаваме с двореца? Нищо интересно няма да има там. Викам да пооплячкосаме няколко имения, Корик.

— Малазанските войници не плячкосват.

— Но вече не сме такива, нали? В смисъл, войници на Малазанската империя.

Корик се изсмя презрително.

— И това означава да затънем в някакво миризливо варварство ли, Тар? Защо ли не съм изненадан? Никога не съм вярвал на всичките ти пози на цивилизованост, които разиграваш.

— Какви пози?

— Добре де, може би просто така те виждат всички останали. Но аз сега те виждам другояче. Проклет катил си ти, Тар. Само чакаш да ни заиграеш гадно.

— Просто разсъждавах на глас — отвърна Тар. — Не че Фид ще ни позволи да правим каквото си поискаме, нали?

— Аз няма да ти позволя да правиш каквото си искаш, Тар.

— Просто да се намираме на приказка, Корик. Само това беше.

Корик изсумтя.

— Ставаш нагъл с ефрейтора си ли, Корик?

— Мисля да ти навра цялата броня — с все щита — в задника, ефрейтор. Това наглост ли е?

— Като свикна да правя разликата, ще ти кажа.

— Слушай, Коураб — заговори Ботъл, — можеш да престанеш да се правиш на квачка, става ли?

Плещестият войник до него поклати глава.

— Сержант Фидлър каза, че…

— Остави това. Ние сме в колона. Стотици морски пехотинци от всички страни, нали? И аз почти съм си отдъхнал, готов съм да създам неприятности в случай, че ни ударят от засада и така нататък. Тук съм в безопасност, Коураб. И престани да ме удряш с тази ножница — целият ми крак е отекъл.

— По-добре оток, отколкото отсечена глава — каза Коураб.

— Така е, факт.

Коураб кимна, все едно проблемът е изчерпан.

Ботъл потърка лицето си. Споменът за жертвата на Бийк го измъчваше. Не беше познавал мага много добре. Само едно лице с глупаво изражение или с широка усмивка, съвсем приятен човек, не много по-възрастен от самия Ботъл. За някои — най-редките случаи — пътищата към силата бяха гладки, подредени, и все пак опасността винаги бе налице. „Твърде лесно е да привлечеш прекалено много, да я пуснеш просто да се излее през теб.“

„Докато станеш на пепел.“

Все пак Бийк беше спасил живота им. Проблемът бе в това, че Ботъл се чудеше дали си заслужава. Че може би животът на осемстотин морски пехотинци не струваше колкото живота на един роден Висш маг. Каквото и да предстоеше в самия край на това пътуване, щеше да е неприятно. Адюнктата си имаше своята Синн, и толкова. Друг естествен талант — „но мисля, че е луда“.

„Адюнкта, твоят Висш маг е луда. Ще бъде ли проблем това?“

Изсумтя.

Коураб прие това като покана за разговор.

— Виждаш ли страха у тези хора, Ботъл? Ловците на кости превръщат сърцата си в лед. Когато стигнем портата, тя сама ще се разтвори широко за нас. Ледерийските войници ще вдигнат ръце. Хората ще ни поднесат главата на императора си на бронзов поднос и рози ще хвърлят на пътя ни…