Вихърът на Жътваря

И сега, колко нелепо, предстоеше му да мине през целия град, без ескорт, през същия град, в който се беше родил, и в страх за живота си. Светът се беше обърнал с главата надолу. „Бих могъл просто да изчакам тук, да, в този тунел, в тъмното… не, чужденците идват. Трябва да ида във Вечния домицил — там, ако се наложи да се предадем, Трайбан Гнол може да се договори, може да организира предаването на императора. И канцлерът ще иска вярната му лична охрана да е около него. Ще му трябва Финад Сирин Канар, последният оцелял от битката при реката — Сирин Канар, който е пробил през вражеските линии, за да се върне при своя канцлер — носач на лоши новини, да. Но все пак е пробил, нали?“

Да, щеше да се добере до Вечния домицил, та дори да се наложеше да плува в проклетите канали.

„Още съм жив. Мога да спечеля.“

„Тези чужденци няма да са достатъчно, за да управляват империята.“

„Ще им трябва помощ, да.“

Тръгна по тунела.

Младият войник беше на двайсет крачки от скритата врата, когато от всички страни се надигнаха тъмни фигури и той видя ужасните арбалети, прицелени в него. Замръзна и бавно вдигна ръце.

Една от фигурите заговори на непонятен език и войникът потръпна, когато някой пристъпи иззад него — жена, ухилена, с ками в ръцете. Тя го погледна, намигна му и сви устни в подражание на целувка.

— Още не решили дали живееш — заговори някой на груб ледерийски. — Шпионин?

— Не — отвърна войникът. — Дезертьор.

— Честен мъж, добре. Отговаряш на всички наши въпроси? Тези врати, тунели, защо е тази сапьорска работа за нас? Обясни.

— Да. Ще обясня всичко. Не искам да умра.

Ефрейтор Тар въздъхна и се извърна от пленника към Корик.

— Доведи Фид и капитана, Корик. Изглежда, май няма да ни се наложи да събаряме стени.

Смайлс изсумтя и си прибра ножовете.

— Никаква елегантна забивка отдолу. Никакви изтезания. Това изобщо не е забавно. — Помълча и добави: — Все пак добре, че не убихме сефтето, нали? Това е на късмет.

Сержант Балм водеше малкия си отряд навътре в сушата. Вече бе твърде тъмно, за да гонят ледерии, а освен това забавлението много скоро се вгорчи. Вярно, избиването на противника бе логично, когато си на негова територия, след като всеки избягал войник най-вероятно ще се бие отново, така че гонеха окаяните нещастници. Но си беше уморителна работа.

Когато не разполагаха с магия в боя, морантските муниции я заместваха и вършеха доста добра работа. „Поне от наша гледна точка. Богове, само да видиш онези тела — и парчета от тела — как хвърчат из въздуха — толкова объркан бях. Парчета от ледерии навсякъде и целият онзи кънтеж в ушите…“

Бързо се беше съвзел, когато видя онзи идиот сапьор на Корд, Кръмп, как затича нагоре по склона право към вражеската линия, с двата проклети от Гуглата тежки взрива във всяка ръка. Ако не бяха всички онези изгърмели ледерии, поели повечето от двойния взрив, Кръмп все още щеше да си стои там. Краката му поне. Останалото от него щеше да е червена мъгла, сливаща се със залеза. Кръмп обаче се оказа просто затиснат под лавина от късове от човешки тела и по някое време изпълзя като някой от духовете на Гуглата. Макар Балм да беше съвсем сигурен, че духовете не се усмихват.

Не и с идиотски усмивки във всеки случай.

Там, където „проклетиите“ не бяха заличили цели вражески роти, главната атака — клинове от настъпващи тежка и средна пехота с рехава линия от стрелци и сапьори в челото — бяха натиснали с порой от шрапнели и буквално пометоха първите ледерийски редици. А след това бе само убийствен удар с човешките клинове, който разкъса вражеския строй и изтласка ледерийските войници назад, докато не се струпаха плътно, без да могат да направят нищо друго, освен да умрат.

Четиринадесета армия на адюнктата, Ловците на кости, най-сетне бе показала, че знае как да воюва. Намерила бе решимост да вдигне щита си в тази проточила се битка и не беше ли това просто страхотно?

В челото яздеше Мейсан Джилани. Логично бе да използват точно нея. Първо, беше най-добрият ездач и второ — нямаше войник, било то мъж или жена, който да може да откъсне очи от прелестния й задник на седлото, което пък правеше ездата след нея много по-лека. Дори и в сгъстяващия се сумрак, да. „Не че блести всъщност. Не мисля. Но… удивително е как можем да го виждаме чудесно. Може да е нощ без никаква луна и никакви звезди, и нищо освен Бездната от всички страни, обаче ние пак ще следваме този блестящ, подрусващ се…“

Балм стисна юздите и дръпна леко встрани, понеже за малко щеше да се блъсне в коня на Джилани — който стоеше на място, а самата Мейсан изведнъж бе изчезнала.

Той изруга, спря уморения кон и вдигна ръка на останалите зад него също да спрат.

— Мейсан?

— Ето ме — стигна до ушите му сладкият й небесен глас и миг след това тя се появи в сумрака отпред. — На бойното поле сме.

— Абсурд — каза Троутслитър зад Балм. — Никакви трупове няма, Мейсан. Нищо.

Детсмел подкара още няколко крачки напред, спря и слезе от коня.

— Тук се е била морската пехота на Кенеб.