Вихърът на Жътваря

Всички бяха видели странното сияние на север — видели го бяха от корабите всъщност, когато транспортните направиха пълен завой и се понесоха към бреговата линия. А преди това бяха видели ледерийската магия, онази ужасяваща вълна, която се извиси в небето, и тогава всички бяха разбрали, че морските пехотинци са обречени. Нямаше го Бързия Бен да я шибне и да я върне назад, дори и да можеше, а Балм бе съгласен с всички останали, че колкото и да беше добър, не беше чак толкова добър. Нямаше го Бързия Бен, нито Синн — тя беше там, застанала на носа на „Пенестия вълк“ с Гръб до нея, зяпнали страховитото чародейство.

Когато то се затъркаля напред и след това рухна надолу, из въздуха се разнесоха проклятия и молитви, и това, казваха войниците, беше по-лошо и от Ю’Гатан, и нещастните проклети морски пехотинци, този път никой нямало да се измъкне. Единственото, което щяло да стърчи от земята след няколко дни, щели да са парчета изгоряла кост.

Така че Ловците на кости на транспортните бяха една много зла сган, когато изпразниха водата от ботушите си и награбиха оръжията. Зла, да, както можеше да го засвидетелства ледерийската армия, о, да.

След като ледерийската магия бе заглъхнала, разсипала се някъде там, в далечината, Синн беше надала вик, а Балм със собствените си очи видя как Гръб заподскача на предната палуба. А след това всички останали видяха синкавобелия купол от вихрена светлина, извисил се там, където трябваше да е стигнала ледерийската магия.

Какво означаваше това?

Корд и Шард отидоха при Синн, но тя не говореше, което бе шок за всички. Единственото, което каза Гръб, беше нещо, за което никой от тях след това не можеше да се съгласи, и тъй като Балм не го беше чул лично, заключи, че Гръб вероятно изобщо не е казал нищо освен може би: „Пишка ми се“, което пък обясняваше цялото подскачане.

— Възможно ли е ледерийската магия да ги е превърнала всичките на прах? — зачуди се Троутслитър, докато газеха през покритото с роса поле.

— И да остави тревата да расте така буйно? — възрази Мейсан Джилани.

— Тук има нещо — каза Детсмел на десетина крачки по-напред.

Балм и Троутслитър слязоха от конете и тръгнаха след Мейсан Джилани — леко зад нея и от двете й страни. Детсмел вече бързо се скриваше в сумрака.

— Забави малко, ефрейтор!

Детсмел спря пред някаква сива купчина.

— Какво е това? — попита Балм.

— Прилича на бунище с раковини — измърмори Троутслитър.

— Ха, винаги съм си мислел, че си рибарска издънка.

— Издънка, ха-ха! Много смешно, сержант.

— Нали? Защо не се смееш тогава? От друга страна, недей — ще те чуят в града и ще се уплашат. Е, ще се уплашат повече, отколкото вече са.

Стигнаха при Детсмел.

— Това е проклета гробна могила — рече Троутслитър. — И виж, всякакви малазански неща има на нея. Богове, сержант, не мислиш, че единственото, което е останало от морските, е под тази могила, нали?

Балм сви рамене.

— Ние дори не знаем колко са стигнали дотук. Може да са шестима. Всъщност цяло скапано чудо е, че някои изобщо са стигнали.

— Не, не — намеси се Детсмел. — Тук има само един, но нищо повече не мога да кажа, сержант. Тук няма и шепот от магия и вероятно никога няма да има. Всичко е било изсмукано.

— От ледериите ли?

Ефрейторът сви рамене.

— Би могло. Онзи ритуал беше гадна работа. Стара магия, по-мръсна от това, което тече от лабиринтите.

Мейсан Джилани се наведе и опипа един лошо очукан къс меч, малазанска изработка.

— Изглежда, някой доста е сякъл с това нещо, а ако са си пробили път чак дотук с бой, хм, колкото и да е очукан мечът му, войникът не го захвърля току-така.

— Освен ако мъртвият вътре не е заслужил честта да спи под него — каза Детсмел.

— Значи е малазанец — каза Мейсан. — Но само един.

— Да, само един.

Тя се изправи.

— Тогава къде са останалите?

— Почни да търсиш за дири или нещо такова — каза й Балм.

Всички се загледаха след Мейсан, докато се отдалечаваше в сумрака.

След което се подсмихнаха един на друг.

Лостара Юил спря пред адюнктата и докладва:

— Повечето отделения са се върнали. В момента поставят постовете.

— Сержант Балм върнал ли се е?

— Още не, адюнкта. — Поколеба се и добави: — Юмрук Кенеб щеше да е изпратил бегач.

— Дали?

Лостара Юил примигна.

— Разбира се. Дори в пълен състав — което знаем, че е невъзможно — той няма достатъчно войници, за да завземе Ледерас. Адюнкта, след като не сме чули нищо от тях, трябва да приемем най-лошото.

По време на сраженията Лостара Юил беше останала близо до своя командир, въпреки че в нито един момент адюнктата не бе застрашена от ледериите. Десантът бе извършен бързо, професионално. Колкото до битката — беше си класическата малазанска тактика дори и без обичайния контингент морска пехота за подсилване на настъплението от бреговата линия. Съвършено и брутално.

Ледериите бяха в лоша форма, разбрала бе тя. Не от някакъв бой, а заради бързия поход далече от вътрешността — вероятно оттам, където бе изригнала магията. Безредни и изтощени и по някакъв неописуем начин — дълбоко потресени.

Или поне такава бе преценката на адюнктата, след като огледа вражеските редици.