Вихърът на Жътваря

Неверие и потрес заливаха на вълни разтуптяното му сърце. Беше плувнал в пот и в кръвта на падналите си другари и трепереше неудържимо. Никога не беше виждал такъв ужас. Мисълта, че животът му може да свърши, щом някой страхлив кучи син забие меча си в скъпоценното му тяло. Мисълта как всичките му мечти и амбиции се изливат на червен порой, за да напоят земята. Точно тези мисли го бяха изтласкали далеч назад от фронтовата линия, накарали го бяха да побегне толкова бързо, колкото краката му можеха да издържат. Никаква чест не съществуваше в това да загине редом с другарите си — той бездруго не познаваше никого от тях. Непознати, а непознатите можеха да мрат на тълпи, ако питаха него. Не, само един живот беше важен: неговият.

И, слава на Блудния, Сирин беше оживял. Избягал беше от черната гибел.

Канцлерът щеше да им го върне тъпкано на тия. Императорът — неговите Тайст Едур — Ханан Мосаг — всички те щяха да им го върнат на тия чужди псета. И след година, може би и по-малко, светът отново щеше да стане добро място за живеене, Сирин да се издигне високо в персонала на канцлера и още по-високо сред Патриотистите. По-богат отвсякога. Десетки курви с нега в очите на ръка разстояние. И да надебелее можеше, ако поискаше.

Стигна до крепостната стена и тръгна покрай нея. Имаше хлътнали в земята вратички, тунели, приканващи противника да пробие през тях, но те бяха замислени да бъдат наводнени с дръпването само на един лост. Знаеше, че дебелите дървени врати ще се пазят отвътре. Продължи да търси.

Най-сетне намери врата, наведена под ъгъл като капак на склад за въглища, обрасла с гъста трева от всички страни. Измърмори благодарности към Блудния и се смъкна в трапа. Отпусна се на дървото и дълго стоя така, затворил очи.

После извади камата си — нея си я беше запазил — и започна да чука с дръжката по дървото.

Стори му се, че чува някакъв звук от другата страна.

Притисна бузата си до вратата.

— Почукай, ако ме чуваш!

Собственият му хриплив глас прозвуча в ушите му плашещо силно. След пет-шест удара на сърцето чу леко почукване.

— Аз съм Финад Сирин Канар, агент на канцлера. Никой друг няма наоколо. Пусни ме вътре, в името на империята!

Отново дълго изчакване. После чу изстъргването на сваления лост, натиснаха срещу него и той се отдръпна, та вратата да се отвори. Отвътре надникна младо войнишко лице.

— Финад?

Съвсем млад. Сирин се провря през входа, а войничето отстъпи назад. „Колко млад! Бих могъл да го нацелувам, да го взема тук и веднага, в името на Блудния!“

— Затвори вратата, бързо!

— Какво се е случило? — попита войникът, докато припряно затваряше вратата и наместваше тежкия лост в тъмното. — Къде е армията, сър?

Щом лостът изтрака в скобите, Сирин най-сетне си позволи да се почувства в безопасност. Да се върне в старата си форма. Сграбчи младока за туниката и го придърпа към себе си.

— Проклет глупак! Някой си ти казва, че е Финад, и ти отваряш проклетата врата? Би трябвало жив да те одера, войник! Всъщност мисля, че ще го направя!

— М-моля ви се, сър, аз само…

— Млъкни! Мисля, че ще трябва да ме убедиш по друг начин.

— Сър?

Още имаше време. Чуждата армия беше на цял ден път оттук, може би и повече. А и толкова жив се чувстваше в този момент. Пресегна се и погали младежа по бузата. Чу го как вдиша рязко. А, схватлив беше младокът. Щеше да е лесно да…

Връх на нож се опря точно под дясното му око и младежкият глас на войника изведнъж се втвърди.

— Финад, ако държите да доживеете и да се изкатерите до другия край на тунела, тръгвате веднага. Сър.

— Ще науча името ти…

— Ваша работа, Финад, и Блудния дано благослови вечното ви търсене. Защото не бях зад вратата като пазач, сър. Готвех се да избягам.

— Какво?!

— Тълпата вилнее по улиците, Финад. Единственото, което държим в момента, са стените и портите. А, и Вечния домицил, където безумният ни император продължава да избива шампиони все едно е на градско празненство. Никой няма голям интерес да обсажда това място. Освен това едурите напуснаха вчера. Всички. Заминаха си. Тъй че, Финад, щом искате да се доберете до любимия си канцлер, добре сте дошъл, опитайте.

Ножът натисна, проби кожата и капка кръв изби като сълза.

— Значи така, сър. Можете да посегнете за камата на колана си — и умирате. Или можете да пуснете ризата ми.

Наглостта и страхливостта май не бяха най-добрите качества.

— Ще се подчиня с радост, войник — отвърна Сирин и го пусна. — Е, щом ще излизаш навън, по-добре да остана тук и да заключа вратата след теб, нали?

— Финад, след като изляза, можете да правите каквото намерите за добре. Така че отстъпете, сър. Не, още малко назад. Така е добре.

Сирин изчака войникът да излезе. Все още усещаше върха на ножа и раната защипа, щом потта се просмука в нея. Не беше страхливост това, че отстъпи пред кучия син, толкова бързащ да опетни униформата си. Нали? Проста целесъобразност. Трябваше да се добере до канцлера, нали? Това беше същественото.