Вихърът на Жътваря

Шурк Елале се беше облегнала на главната мачта, скръстила ръце и загледана в трите черни плешиви и крилати, маймуноподобни демона, които се боричкаха над един къс меч. С много хапане, дращене и порязвания от самото оръжие, боричкащото се кълбо се беше изтъркаляло от кърмовия край на средната палуба и сега се катереше към предната.

Тук-там бяха застанали моряци, гледаха да са настрана, и се обзалагаха кой от демоните ще спечели — доста спорно занимание, след като беше трудно човек да различи трите демона.

— … с порязаното през носа… не, чакай, солен пунгаш на Маел! Сега и друг се поряза там! Добре, онзи без…

— … дето си загуби ухото ли? Срязания нос и липсващото ухо значи!

Зад Шурк Елале се обади глас:

— Това изобщо не е истина, знаеш ли.

Тя се обърна.

— Мислех, че е наредила да те оковат долу.

— Кой, адюнктата ли? Че защо?

— Не. Жена ти, Уидал.

Той се намръщи.

— Така изглежда отстрани, нали?

— Само напоследък — отвърна Шурк. — Тя се страхува за теб, мен ако питаш.

Той не реагира на това.

— Идва лодка — каза Шурк и се изправи. — Дано да е адюнктата — готова съм да напусна благословената ви компания. Да не се обидиш, Уидал, но съм изнервена за първия си помощник и какво ли може да прави с „Немряща благодарност“.

Ковачът на оръжия се обърна и примижа в тъмното към главния канал.

— Последния път, когато го видях, не беше пуснал котва, а само плаваше нагоре-надолу.

— Да — каза Шурк. — Нормалните хора крачат напред-назад в каютите си. Скорген крачи с целия проклет кораб.

— Защо е това нетърпение?

— Предполагам, че иска да пристане в Ледерас много преди да е пристигнала тази армия. И да вземе изпаднали в паника благородници с целия им скъпоценен товар. После отпрашваме обратно преди малазанската буря, хвърляме благородниците през борда и си делим плячката.

— Както прави всеки приличен пират.

— Точно.

— Харесва ли ти професията, капитане? Не се ли вмирисва след време?

— Не, аз се вмирисвам след време. Колкото до професията, ами да, харесва ми, Уидал.

— Дори с хвърлянето на благородници през борда?

— С всичките пари, които трябва да ни платят за уроците по плуване.

— Закъснял финансов съвет.

— Не ме разсмивай.

Войниците изведнъж се развикаха. Демоните бяха успели някак да се нанижат на меча. Оръжието бе заковало и тримата на палубата. Съществата се гърчеха. Кръв капеше от устите им. Най-долното се мъчеше да удуши изотзад това по средата, а то на свой ред правеше същото с третото най-отгоре. Демонът по средата започна да блъска с тила си в лицето най-долния демон и размаза срязания му вече нос.

Шурк Елале извърна поглед и измърмори:

— Блудния да ме вземе, почти загубих.

— Какво загуби?

— По-добре да не знаеш.

Лодката пристигна, чукна се в корпуса и след няколко мига адюнктата се появи на палубата. Хвърли поглед към нанизаните демони, после кимна за поздрав на Шурк Елале и закрачи към Уидал.

— Време ли е? — попита той.

— Почти — отвърна тя. — Ела с мен.

Шурк се загледа след тях, докато слизаха.

„Ох, Уидал. Вече и аз съм уплашена за теб.“

„Проклятие, забравих да поискам разрешение да напусна. — Помисли дали да ги последва, но се отказа. — Съжалявам, Скорген, но не се притеснявай. Винаги можем да надбягаме една армия в поход. Онези благородници бездруго никъде няма да отидат, нали?“

Скоро след това, докато моряците спореха кой какво е спечелил, трите нахти — които бяха лежали неподвижни като умрели — се размърдаха и ловко се измъкнаха от късия меч. Единият изрита оръжието в реката и запуши ушите си с ръце при тихия плясък.

След това трите същества почнаха да се прегръщат и милват.

Развеселени любопитен, Банашар, последният Демидрек на Червея на Есента, продължи да гледа от мястото, където седеше с гръб на перилото. И все пак се изуми съвсем, когато нахтите изведнъж се втурнаха към борда и миг по-късно последваха три доста отчетливи плясъка.

Той стана, отиде до перилото и надникна долу. Три глави подскачаха във водата към брега.

— Почти навреме — прошепна Банашар.

Раутос Хиванар се взираше в купчината струпани на дългата маса предмети и за пореден път се опитваше да ги проумее. Беше ги преподреждал десетки пъти, чувстваше, че тук някъде наистина съществува шаблон и че стига да успее просто да постави нещата по местата им, най-после ще го разбере.

Изделията бяха почистени, бронзът — излъскан и блестящ. Беше съставил списъци на характеристики, докато търсеше типология, групирания, основани на различни детайли — ъгли на извиване, тежест, близост на местата, където бяха открити, дори различните дълбочини, на които бяха заровени.

Защото наистина бяха заровени. Не изхвърлени, нито хвърлени в яма. Не, всеки от тях беше поставен грижливо в дупка, изваяна в глините — успял беше да направи калъпи на тези кухини, което му бе помогнало да възстанови наклона и ориентацията на всеки предмет.