Вихърът на Жътваря

Поне докато затвореният в него гигантски демон не се изтръгнеше на свобода. При тази тревожна мисъл той погледна притеснено жена си и някогашна любовница, спомнил си онзи ден преди толкова време, когато бяха седели тук, толкова кротко и мирно, и тя му говореше и говореше да се оженят, и той беше казал… о, добре, казал го беше и сега пак бяха тук, и това можеше да се окаже подбутването на Блудния, но не мислеше така.

Каквото и да мислеше Блудния.

— Видях този носталгичен поглед в оченцата ти, миличко. Какво ще кажеш да си направим бебче?

Урсто се задави за втори път. Този път не от нещо толкова прозаично като топка глина.

Централната палата на Патриотистите, ядрото на страх и терор, бе под обсада. Периодично тълпи напираха срещу стените, камъни и гърнета с масло, със запалени парцали за фитил, хвърчаха и се разбиваха на двора. Пламъците бяха обхванали конюшните и други четири пристройки преди три нощи и ужасните конски писъци бяха изпълнили пушливия въздух. Единственото, което заклещените вътре Патриотисти можеха да направят, бе да опазят централното каре от пожара.

На два пъти главната порта беше разбивана и десетина агенти бяха загинали, докато избутваха назад озверелите граждани. Сега проходът беше блокиран от огромна барикада от зидария, овъглени греди и натрошена мебел. Из вонята и облаците сажди в двора обикаляха фигури, облечени в броня като войници, непохватни и тромави в новото си снаряжение. Малцина говореха, малцина срещаха очите на други от страх, че ще видят в тях потреса и неверието, утаило се в собствените им души.

Светът не действаше така. Хората винаги можеха да бъдат сплашени, водачите изолирани, подкупени с кесия пари или, ако това не успее, да бъдат тихо отстранени. Но агентите не можеха да тръгнат по улиците и да завъртят тъмните сделки. Имаше наблюдатели и банди разбойници наблизо, които щяха с удоволствие да пребият горките агенти до смърт, след което да хвърлят отрязаните им глави през стената. А колкото оперативни бяха останали из града, с тях нямаше никаква връзка — или се бяха изпокрили, или бяха мъртви.

Огромната мрежа беше разкъсана.

Ако беше толкова просто, знаеше Танал Ятванар, ако беше толкова лесно да договорят освобождаването на затворниците според исканията на тълпата, то редът можеше да бъде възстановен. Но хората около двора не бяха нито приятели, нито роднини на десетките учени, интелектуалци и артисти, заключени долу в килиите. Пет пари не даваха за затворниците и щяха да са също толкова щастливи да ги видят всичките да изгорят с главния блок. Така че във всичко това нямаше никаква благородна кауза. Не беше нищо повече от кръвожадност.

„Чудно ли е тогава, че бяхме нужни? За да ги контролираме. Да контролираме низшите им инстинкти. Виж сега какво стана.“

Стоеше близо до предната врата и наблюдаваше стисналите пики агенти, които патрулираха по мръсния двор. Много пъти всъщност бяха чули виковете на тълпата, че искат Техол Бедикт. Тълпата го искаше за себе си. Искаха да го разкъсат на парчета. Голямото давене привечер или на заранта не бе достатъчно, за да задоволи дивашката им нужда.

Но Техол Бедикт нямаше да бъде освободен. Не и докато Карос Инвиктад продължаваше да командва.

„Да, ако им го предадем, всичко би могло да се успокои и да се разотидат. И ние бихме могли да започнем отново. Да. Аз ако командвах, щяха да получат Техол Бедикт.“

„Но не и Джанат. О, не, тя е моя. Вече завинаги.“

Беше се стъписал, когато откри, че тя почти няма спомени за предишното си задържане, но си беше доставил удоволствието да я образова. „Ха, да образоваш учител. Това ми харесва.“ Карос Инвиктад поне в това беше щедър, като му я даде. И сега тя беше в специална килия, окована на легло, и той я използваше денем и нощем. Дори когато тълпите връхлитаха срещу стените и умираха агенти, за да ги задържат, той лягаше върху нея и си взимаше своето. А тя бързо се беше научила да казва всички подходящи неща, как да се моли за още, да шепне за неутолимата си страст (не, нямаше да я принуди да говори за любов, защото тази дума вече бе мъртва между тях, мъртва завинаги.), докато думите за страстта не станаха истина за нея.

Вниманието. Краят на самотата. Тя дори бе извикала последния път, извика името му, докато гърбът й се извиваше на дъга и краката и ръцете й се тресяха в железните пранги.

Викаше под него — под Танал Ятванар, който още като дете беше разбрал, че е предопределен за величие. Защото не му ли го казваха това всички, многократно? Да, беше намерил своя съвършен свят, най-после. И какво стана? Целият проклет град беше рухнал и застрашаваше всичко, което той притежаваше.