Вихърът на Жътваря

И всичко това — заради Карос Инвиктад. Защото бе отказал да предаде Техол Бедикт и прекарваше будните си часове зяпнал в една дървена кутийка, в която едно двуглаво насекомо, което беше — ха! — беше го надхитрило в своята непонятна твърдоглава глупост. „Има истина скрита в това, нали? Сигурен съм. Карос и двуглавото му насекомо, което се върти и върти, и върти, и ще продължи така, докато не умре. А когато умре, великият Инвигилатор ще полудее.“

Но вече подозираше, че няма да може да дочака това. Тълпата беше прекалено жадна за кръв.

Сега отвъд стените беше тихо. Но нещо огромно и хилядоглаво кипеше от другата страна на Кривия канал, скоро щеше да се прехвърли от Далечни простори и да запълзи към Северни тераси. Вече дочуваше тежкия му тътен, прилив в тъмното, който се излива по улиците, излива се в малките улички, разпростира се кърваво и черно по широките булеварди. Надушваше глада му в горчивия дим.

„И то идва за нас, и няма да чака. Нито дори Карос Инвиктад, Инвигилатора на Патриотистите, най-богатия човек в цялата империя.“

Позволи си да се изсмее тихо, после се обърна и влезе в главния блок. Закрачи по прашния коридор, през корите засъхнала кръв, останали от довличаните вътре ранени и издъхващи. Миризмата на застояла пот, пикня и фекалии бе гадна колкото и в килиите долу — „и да, не сме ли и ние вече затворници? С жалки обелки за храна и кладенчова вода, зацапана с пепел и кръв. Заклещени тук със смъртна присъда, окачена на вратовете ни с тежестта на десет хиляди дока, и нищо друго освен дълбока вода от всички страни.“

Нова мисъл, която да го позабавлява. Нова мисъл, която да запише в личните си книжа.

Нагоре по стълбите; ботушите му закънтяха по дялания варовик и по коридора, водещ към кабинета на Инвигилатора, светая светих на Карос Инвиктад. „Собствената му лична килия.“ Никаква охрана по коридора — Карос вече не им се доверяваше. Всъщност вече не се доверяваше на никого. „Освен на мен. И това ще се окаже най-голямата му грешка.“

Стигна до вратата, отвори, без да почука, пристъпи вътре и спря.

Стаята вонеше, а източникът на тази воня се беше проснал в стола срещу Инвигилатора и писалището му.

Техол Бедикт. Омазан с мръсотия, нарязан, надупчен и целият в отоци — забраната на Карос Инвиктад срещу такава обработка, изглежда, беше приключила.

— Имам гост — сопна се Инвигилаторът. — Не си поканен, Танал Ятванар. Освен това не чух да чукаш, което е поредният знак за нарастващото ти нахалство.

— Тълпата ще щурмува отново — каза Танал и очите му пробягаха към Техол. — Преди разсъмване. Помислих, че ще е най-добре да ви уведомя за отслабналата ни отбрана. Останали са ни само четиринадесет агенти, все още годни да ни защитават. Боя се, че този път ще пробият.

— Славата е убийствено нещо — каза Техол Бедикт със сцепените си устни. — Колебая се да я препоръчвам.

Карос Инвиктад изгледа още за миг ядосано Танал, след което каза:

— В тайната стая — да, знам, че знаеш за нея, тъй че няма нужда да ти давам повече подробности — та в тайната стая, Танал, ще намериш един голям сандък, пълен с монети. До него са струпани няколкостотин малки платнени торби. Събери ранените и ги накарай да напълнят торбите с монети. После ги раздайте на агентите по стените. Това ще са оръжията им тази нощ.

— Това може да се обърне срещу вас — отбеляза Техол, изпреварил възражението на Танал Ятванар. — Ако заключат, че вътре има още.

— Много ще са заети да се бият помежду си, за да заключават каквото и да било — каза презрително Карос. — Е, Танал, ако няма нищо друго, върни се при сладката си жертва, която не се съмнявам, че се моли отчаяно за гнусното ти внимание.

Танал облиза устни. Беше ли време? Беше ли готов?

И тогава видя в очите на Инвигилатора пълно разбиране, което го смрази до костите. „Той чете ума ми. Той знае мислите ми.“

Танал бързо отдаде чест и излезе. „Как мога да надвия такъв човек? Той винаги е с десет хода пред мен. Може би трябва да изчакам, докато неприятностите отминат, и да действам, когато е отпуснат, когато се чувства по-сигурен.“

Беше дошъл в кабинета на Инвиктад, за да се увери, че той отново е сам с главоблъсканицата си. След което се канеше да слезе до килиите и да вземе Техол Бедикт. Вързан, със запушена уста и с качулка на главата, нагоре и навън на двора. Да усмири тълпата, да види, че се разпръсва, и така да спаси живота си. А Инвигилаторът държеше Техол в собствения си кабинет.

„За какво? Разговор? Удължено злорадство? О, всеки път, когато си помисля, че познавам този човек…“

Намери един агент и бързо му предаде указанието на Инвиктад, както и посоките към доскоро тайната стая. След това продължи надолу със смътното съзнание за иронията в това, че изпълнява заповедите на Инвигилатора до последната буква.

На по-долния етаж, по друг коридор, по-задръстен от прах от другите, освен пътеката, която бяха оставили собствените му ботуши. Стига до вратата, извади ключа и отвори.

Фитилът на фенера почти беше догорял.