Вихърът на Жътваря

— Мисля си да ви предам на гражданите на Ледерас — каза Карос и загледа каква ще е реакцията на мъжа срещу него на това изявление. И с изненада видя, че глупакът отново се усмихва. — Смятате, че е шега?

— В никакъв случай. Очевидно.

— В такъв случай ще ви бъде ли приятно да бъдете разкъсан от тълпата?

— Съмнявам се. Но пък няма да стане, нали? Няма да ме разкъсат, имам предвид.

— О? И защо не?

— Защото не само имам повече пари от вас, Инвигилатор. Аз — за разлика от вас — съм напълно безразличен кой ще ги притежава накрая. Предайте ме, разбира се. И гледайте как ще си откупя живота.

Карос Инвиктад се вторачи в него.

Техол размаха счупения си пръст.

— Лишените от усет към хумора, Инвигилатор, винаги приемат парите много на сериозно. Притежанието им поне. Поради това прекарват цялото си време в трупането на монети, в броенето на това и онова, да се радват на купищата им и прочие. С това компенсират жалката си нищожност навсякъде другаде в живота си. Хубави пръстени, между другото.

Карос едва успя да запази спокойствие пред такива явни оскърбления.

— Казах, че мислех да ви предам. Уви, вие току-що ми дадохте основание да не го правя. Така че осигурихте Удавянето си утре. Удовлетворен ли сте?

— Е, ако моето удовлетворение е съществено, бих предложил…

— Достатъчно, Техол Бедикт. Не ме интересувате повече.

— Добре. Мога ли вече да си ходя?

— Да. — Карос стана и потупа с жезъла по рамото си. — И, уви, налага се да ви придружа.

— Добрата помощ трудно се среща напоследък.

— Стани, Техол Бедикт.

Техол Бедикт изпита известни трудности в изпълнението на тази заповед. Но Инвигилаторът изчака, беше се научил да бъде търпелив в такива неща.

След като Техол се изправи обаче, на лицето му се изписа изумление:

— Я, та това е двуглаво насекомо! И непрекъснато се върти!

— Към вратата — каза Карос.

— Каква е задачата?

— Безсмислено е…

— О, хайде, моля ви, Инвигилатор. Твърдите, че сте по-умен от мен, а аз скоро ще умра… Обичам загадките. Всъщност аз ги измислям. Много трудни загадки.

— Лъжеш. Познавам всички майстори на главоблъсканици и ти не си между тях.

— Е, добре. Направих само една.

— Колко лошо тогава, че няма да можеш да ми я предложиш за моментно забавление, защото сега се връщаш в килията си.

— Няма нищо — отвърна Техол. — Тя бездруго беше по-скоро шега, отколкото загадка.

Карос Инвиктад направи гримаса и му махна към вратата със скиптъра.

Докато се тътреше бавно към вратата, Техол подхвърли:

— Всъщност сетих се каква е задачата. Трябва да накараш буболечката да спре да се върти.

Инвигилаторът го спря със скиптъра.

— Казах ти, няма никакво решение.

— Мисля, че има. Мисля, че го знам всъщност. Вижте, сър. Решавам загадката на писалището ви и вие отлагате Удавянето ми. Да речем, с четиридесетина години.

— Съгласен. Защото не можеш. — Техол закрачи като грохнал старец към писалището и се наведе над него. — Не можеш да докосваш насекомото!

— Разбира се — отвърна Техол. И се наведе още повече, приближи лицето си към кутията.

Карос Инвиктад забърза и застана до него.

— Не пипай!

— Няма.

— Плочките може да се пренареждат, но те уверявам…

— Няма нужда да се пренареждат.

— Губиш ми времето.

— Не. Слагам край на вашето губене на време. — Техол замълча и кривна глава. — Може да е грешка. О, добре.

И наведе лицето си над кутията. След това дъхна рязко срещу една от плочките и тя се замъгли. А насекомото — едната му глава бе обърната срещу тази изведнъж станала мътна, неотразяваща повърхност, спря. Вдигна едно краче и се почеса по корема. Докато мъглицата по плочката се прочистваше, се почеса още веднъж, после отново започна да се върти.

Техол се изправи.

— Свободен съм! Свободен!

Карос Инвиктад не можа да проговори десет, дори петнайсет мига. Гърдите му се бяха стегнали, пот изби по лицето му.

— Не бъди глупак — хрипливо каза той.

— Вие излъгахте? О, не мога да повярвам как ме излъгахте! Пикал съм и на теб, и на пикливата ти тъпа загадка!

Скиптърът на Инвигилатора помете в дъга, удари се в кутията на бюрото и я разби, парчетата се разлетяха из стаята. Буболечката се удари в едната стена, задържа се, след това се закатери към тавана.

— Бягай! — прошепна Техол Бедикт. — Бягай!

Скиптърът отново полетя към гърдите на Техол. Изпращяха ребра.

— Стегни по-здраво веригата на глезените ми — примоли се Джанат. — Разтвори краката ми по-широко.

— Обичаш да си безпомощна, нали?

— Да. Да!

Усмихнат, Танал Ятванар коленичи до леглото. Веригата минаваше през дупки в двата ъгъла на рамката. Щифтове задържаха на място дължините. За да стегне тези, които държаха глезените й, трябваше само да издърпа щифта от всяка страна при краката, да дръпне веригата надолу колкото може и докато слуша стоновете й, да постави щифтовете на място.

Направи го и седна на ръба на леглото. Загледа я. Гола. Повечето отоци бяха спаднали, защото вече не обичаше да я наранява. Красиво тяло наистина, отслабваше все повече — той предпочиташе жените слаби. Посегна, после отдръпна ръката си. Не обичаше никакво докосване, преди да е готов. Тя простена за втори път, изви гърба си в дъга.