Вихърът на Жътваря

Но нищо нямаше да свърши добре, Сеймар Дев го знаеше. Нито цялото мъжество и сила на Карса Орлонг, нито онзи вечно напиращ порой, каквато беше волята на тоблакая; нито дори тази орда от духове, пленени в ножа, който тя сега държеше, и онези другите, които вървяха в сянката на тоблакая — душите на убитите пустинни божества и древни демони на пясъците и скалата — духове, които като нищо можеха да изригнат, да обкръжат своя бог (наистина ли беше това? Бог? Не знаеше) с цялата си сила. Не, нищо това нямаше да е важно накрая.

Ще убие Рулад Сенгар. Ще го убие трижди. Ще го убие десетократно. „И накрая ще падне с окървавен меч, и тогава ще дойде Икариум, най-последният.“

„За да започне всичко отначало.“

Карса Орлонг, сведен само до някакво име в списъка на убитите. Нищо повече от това. „За този необикновен воин. И това е, каквото шепнеш ти, Паднал, като свое свято верую. Величие, потенциал, обещание — всички те свършват накрая.“

„Дори твоят велик шампион, този ужасен, изтерзан Тайст Едур — виждаш го прекършен отново и отново. Захвърляш го обратно всеки път по-нищожен от онова, което е бил, и в същото време — с още повече сила в ръцете. Той е там, да, за всички нас. Силата и нейният прекършен обладетел, прекършен от силата си.“

Карса Орлонг се сепна и каза:

— Някой си е тръгнал.

Сеймар Дев примига.

— Какво?

Той се озъби.

— Икариум. Заминал е.

— Как така заминал? Къде?

— Това е без значение — отвърна тоблакаят. Погледна я. — Той знае.

— Какво знае, Карса Орлонг?

Воинът стана, усмивката му се разшири и разкриви безумните татуировки по лицето му.

— Че няма да е нужен.

— Карса…

— Ще разбереш кога, жено. Ще разбереш.

„Какво ще разбера, проклет да си?“

— Не биха го пуснали да си тръгне просто така — каза тя. — Трябва да е избил всички стражи. Карса, това е единственият ни шанс. Да излезем в града. Да зарежем всичко това…

— Ти не разбираш. Императорът не е нищо. Императорът, Сеймар Дев, не е онзи, когото той иска.

„Кой? Икариум? Не…“

— Карса Орлонг, що за тайна криеш? Какво знаеш за Сакатия бог?

Тоблакаят се изправи.

— Вече е почти призори. Почти е време.

— Карса, моля те…

— Ще гледаш ли?

— Длъжна ли съм?

Той я изгледа за миг, а следващите му думи я потресоха до дъното на душата й.

— Не си длъжна. Но ще си ми нужна, жено.

— Защо? — попита тя настойчиво, почти готова да заплаче.

— За да видиш. За да направиш каквото трябва да се направи, когато му дойде времето. — Вдиша дълбоко, доволен, извърна глава, гърдите му се издуха така, че й се стори, че ребрата ще изпращят. — Живея заради дни като тези.

И този път тя заплака.

„Величие, обещание, потенциал. О, Повалени боже, трябва ли така да споделиш с нас своята болка?“

— Жените винаги стават слаби веднъж месечно, нали?

— Върви при Гуглата, кучи син такъв.

— И бързо се гневят също.

Беше станала. Удряше с юмрук огромното му рамо.

Пет пъти, шест… той я хвана за китката, не толкова здраво, че да я заболи, но я спря, все едно я беше стегнала пранга.

Тя го изгледа с гняв.

И слава на боговете, той не се усмихваше.

Юмрукът й се отпусна и Сеймар Дев усети, че ще потъне в очите му. Виждаше ги сякаш за първи път. Неизмеримата им дълбина, яркия пламък в тях и радостта.

Карса Орлонг кимна.

— Сега е по-добре, Сеймар Дев.

— Високомерен глупак.

Той пусна ръката й.

— Всеки ден научавам все повече за жените. Благодарение на теб.

— Все още имаш много да учиш, Карса Орлонг. — Обърна се и избърса сълзите си.

— Да. И това пътуване ще приема с радост.

— Наистина би трябвало да те мразя — каза тя. — Сигурна съм, че повечето хора, които те срещат, рано или късно те намразват.

Тоблакаят изсумтя.

— Императорът със сигурност ще ме намрази.

— Значи трябва да дойда с теб, така ли? Да гледам как умираш.

Отвън се разнесоха викове.

— Открили са бягството — каза Карса Орлонг и взе меча си. — Скоро ще дойдат за нас. Готова ли си, Сеймар Дев?

— Не.

Видя, че краката й са прогнили от водата. Бели като кожата на труп, с провиснали късчета от зейналите червени рани. И когато тя ги придърпа под себе си на олтара, Блудния изведнъж осъзна нещо. За кипящото човешко гъмжило и жестокия му устрем през историята.

Устата му пресъхна. Той огледа вадичките вода по стените на подземието и каза:

— Надига се.

— Изобщо не му беше толкова трудно, колкото си мислеше — каза Пернатата вещица и заметна разсеяно мръсните кичури на някогашната си златиста коса. — Не си ли нетърпелив, скъпи мой боже? Тази империя скоро ще падне в краката ти. И… — усмихна се, оголвайки кафяви зъби — в моите.

„Да, в твоите, Перната вещице. В тези прогнили полумъртви израстъци, с които можеше да побегнеш. Отдавна. Империята коленичи и устни се издават напред. Целувка на цвете. Толкова хладна, толкова мека, а мирисът, о, мирисът…“

— Не е ли време? — попита тя с престорено свенлив поглед.

— За кое?

— Ти беше консорт. Разбираш от любов. Научи ме.

— Да те науча?

— Аз съм девственица. Никога не съм лягала нито с мъж, нито с жена.