Вихърът на Жътваря

Кътъл направи жест „зло да пази“ и също седна.

— Дъхът на Гуглата беше на врата ми, Фид. А тя дори не посегна за мечовете си, не трепна дори.

— М-да — прошепна Фид. „Проклета от Гуглата Сегюле. С висок ранг при това. Изобщо нямаше да можем да стреляме. Главите ни щяха да се изтъркалят като дини.“

— Не посмях да я погледна, Фид. Наведох очи към земята, когато се обърна към мен.

— И аз.

— И затова сме още живи.

— М-да.

Кътъл се обърна и надникна в тъмния тунел.

— Не се налага обаче да чакаме до утре през нощта.

— Върни се при другите, Кътъл. Кажи на Кенеб да ги събере. Влизам да проверя другия край. Ако е без охрана и е тихо, добре. Ако не…

— Ясно, Фид.

Сержантът се вмъкна в тунела.

Тръгна през тъмницата колкото можеше по-бързо, без да вдига прекалено много шум. Стената отгоре беше адски дебела и той измина цели тридесет крачки, преди да види сивото петно на изхода в края на стръмен склон. С арбалета в ръце се запромъква предпазливо натам.

Оказа се, че не е трябвало да се тревожи.

Тунелът свършваше в прилепено до стената четвъртито укрепление без таван, с дървена пейка до стената отдясно. На прашния каменен под лежаха проснати три тела, плувнали в кръв от ужасни рани. „Трябвало е да извърнете очи, войничета.“ Стига изобщо да им беше оставила време да решат едното или другото — искала беше да излезе навън в края на краищата.

Вратата срещу него беше открехната и Фидлър се промъкна до нея и надникна навън през процепа. Широка улица, затрупана със смет.

Бяха слушали ревовете на тълпата през половината нощ и беше ясно, че е вилняла и тук, ако не тази нощ, то в предишните. Гарнизонните блокове отсреща бяха изтърбушени, прозорците — зацапани със сажди. „Все по-добре и по-добре.“

Обърна се и забърза през тунела.

В другия край завари Кътъл, Фарадан Сорт и Юмрук Кенеб.

Обясни им какво е намерил и каза:

— Мисля, че трябва да минем веднага. Осемстотин морски пехотинци през един тунел ще отнеме доста време.

Кенеб кимна и каза:

— Капитан Фарадан Сорт.

— Сър?

— Преведете четири отделения и заемете позиции по фланговете. Пратете едно отделение напред до най-близките казарми, за да видят дали наистина са изоставени. Ако е така, това ще е изходната ни база. Оттам аз повеждам ядрото до портата, завземаме я и я подсигуряваме. Вие с четирите отделения ще ударите през града, колкото, може по-навътре, като нанасяте щети по пътя — вземете допълнително муниции за това.

— Крайната ни цел?

— Дворецът.

— Слушам, сър. Фидлър, вземи Геслер, Хелиан и Ърб — вие сте първите четири — и преведете отделенията си. И на скапан бегом, моля.

В сивата светлина на ранното утро от петното мъглива светлина от кулата на мъртвия Азат зад Стария дворец се появиха четири фигури. Порталът се завихри и затвори и те се заозъртаха наоколо.

Хедж сръга Бързия Бен в ребрата — нещо средно между приятелска обич и раздразнение.

— Казах ти, време е за сбор, маг.

— Къде сме, в името на Гуглата? — попита намръщено Бързия Бен.

— В Ледерас — каза Серен Педак. — Зад Стария дворец. Нещо тук не е наред обаче.

Лицето на Трул Сенгар бе изпито от болка — и от току-що изцерените рани, и от още по-голяма тъга.

Хедж го погледна и посърна като гаснещ светилник. „Горкият кучи син. Брат, убит пред очите му. После неловкото сбогуване с Онрак — радост и тъга в изобилие, да види стария си приятел и любимата му жена до него — жена, която Онрак е обичал толкова дълго… Толкова дълго ли? Почти невъобразимо дълго.“

Но сега…

— Трул Сенгар.

Тайст Едур бавно извърна очи към него.

Хедж хвърли поглед към Бързия Бен и рече:

— Решили сме да ви придружим със Серен. До къщата й.

— Този град е нападнат — каза Трул Сенгар. — Най-малкият ми брат… императорът…

— Всичко това може да изчака — прекъсна го Хедж. Замълча, мъчеше се да измисли как да каже онова, което имаше предвид. — Твоят приятел Онрак отне сърцето на една жена, и всичко това се виждаше. В очите й, имам предвид. Тоест, отговорът. И ако ти погледнеш, просто погледнеш, Трул Сенгар, в очите на Серен Педак, ами…

— Гуглата да те вземе — въздъхна Бързия Бен. — Иска да каже, че ти и Серен трябва да останете насаме преди всичко друго, и че ние ще се погрижим това да стане. Ясно?

Изненадата на лицето на Серен Педак бе почти комична.

Но Трул Сенгар кимна мълчаливо.

Хедж отново се обърна към Бързия Бен.

— Съвзе ли се достатъчно, в случай че се натъкнем на неприятност?

— Нещо, с което твоите острилки да не могат да се справят ли? Да, може би. Сигурно. Вземи си по една във всяка ръка, Хедж.

— Добре… след като си такъв проклет идиот — отвърна Хедж. — Серен Педак, трябва да знаеш, че адски завиждам на този Тайст Едур тука… но все едно. Къщата ти далече ли е?

— Не, наблизо е, Хедж, Подпалвачо на мостове.

— Да се махаме от това злокобно място тогава.

Около глезените му се вихреше тиня, погълна пищялите му, отнасяше се като дим по течението. Странни гънки от смътна светлина се извиваха и разпръсваха, подложени сякаш на невидим натиск в този тъмен коравосърдечен свят.