Вихърът на Жътваря

— Лъжа — отвърна Блудния. — Грибна, хромият роб в селото на хиротите. Ти беше много млада. Той те насилваше. Често и грубо. Тъкмо това те направи такава, каквато си, Перната вещице.

И видя как се извърнаха плашливо очите й, видя намръщеното чело и разбра ужасната истина — че тя не помни. „Твърде млада, твърде наивна. А след това всеки миг е заровен в дълбока дупка, в ямата на душата й. Кълна се в Бездната, тя не помни!“

— Перната вещице…

— Върви си — каза тя. — Нищо не ми трябва от теб. Имам си Удинаас.

— Ти си загубила Удинаас. Никога не си го имала. Чуй, моля те…

— Той е жив! Жив е! Всички, които го искаха, са мъртви — сестрите, всички са мъртви! Можеш ли да си представиш?

— Глупачка. Силхас Руин идва насам. Ще превърне този град в сметище. Ще го срине до основи…

— Той не може да победи Рулад Сенгар — отвърна тя. — Дори Силхас Руин не може да направи това!

Блудния не отвърна нищо на дръзкото й твърдение. Обърна се.

— Видях гангрена по краката ти, Перната вещице. Вонят на изгнила плът.

— Тогава ме изцери.

— Водата се вдига — каза той и този път думите сякаш избуяха в него, изпълниха цялото му същество. „Водата се вдига. Защо?“ — Ханан Мосаг търси демона бог, пленения в леда. Този лед, Перната вещице, се топи. Вода… навсякъде. — „Вода…“

В името на Крепостите, възможно ли беше? Дори това? „Но не, нали го плених кучия му син. Нали го затворих!“

— Той взе пръста — каза Пернатата вещица зад него. — Взе го и смяташе, че това е достатъчно. Но как можех да отида, където бе отишъл той? Не можех. Така че имах нужда от него, да. Имах нужда от него, а на него изобщо не му беше толкова трудно, колкото си мислеше.

— А другият? — попита Блудния, все още с гръб към нея.

— Така и не откри…

Древният бог се завъртя рязко.

— Къде е другият пръст?

Видя как очите й се разшириха.

„Възможно ли е? Въз…“

Озова се в коридора, с водата до бедрата му, макар да газеше през нея без усилие. „Стигнахме до този момент — Икариум върви — накъде? Чужда армия и ужасяващ маг се приближават. Силхас Руин лети насам от север, с очи като пламък. Ханан Мосаг — глупакът — пълзи към Пропада, демонът бог се раздвижва — й тя казва, че на него изобщо не му било толкова трудно, колкото си мислел!“

Отвъд тези хлътващи, плачещи стени, почти се съмваше.

Една империя на колене.

Целувката на цветето — само на няколко мига.

До Варат Таун, наскоро назначения Финад в Дворцовата гвардия, стигна вестта, че Икариум, Таралак Вийд и Старшият оценител са избягали. При това съобщение коленете му омекнаха и в душата му потече порой, но беше мътен, объркан порой. Облекчение, да, заради онова, което бе избегнато — поне за момента, защото можеше ли Икариум да не се върне? — облекчение, погълнато набързо от усилващия му се страх от нашественическата армия, вдигнала лагер само на две левги оттук.

Щеше да има обсада, и след като не бе останал буквално никой, който да брани стените, щеше да е кратка. А след това щеше да бъде щурмуван самият Вечен домицил и когато всичко свършеше, император Рулад най-вероятно щеше да стои сам, обкръжен от врага.

Император без империя.

Петте ледерийски армии на границите с Болкандо далече на изток като че ли просто се бяха изпарили. Нито вест от някой маг сред тези сили. Бяха поели натам под командването на един компетентен, макар и не особено умен командир, за да съкрушат Болкандо и съюзниците. Това трябваше да е напълно във възможностите им. Последното донесение беше пристигнало половин ден преди армиите да се сблъскат.

Какво друго можеше да заключи човек? „Петте армии са разбити. Врагът идва насам, към самото сърце на империята. А какво е станало на изток от Дрийн? И оттам мълчание, а Атри-Преда Биват я смятаха за следващия Преда на Имперските армии.“

Въстание в Блуроуз, бунтове във всеки град. Мащабни дезертирания на цели части и гарнизони. Тайст Едур изчезваха като призраци, връщаха се в родината си, несъмнено. „В името на Блудния, защо просто не тръгнах с Ян Товис? Да се върна при жена си — аз съм глупак, който ще умре тук, в този проклет дворец. Ще умре за нищо.“

Стоеше до входа на тронната зала и наблюдаваше изпод ръба на шлема си как Императорът на хилядата смърти крачи пред трона. Зацапан с кръв, мозък и мръсни течности от десетина мъртви противници, посечени в яростен вихър. Рулад крещи и мечът кръжи във вихрушка и сече и реже, и се опива сякаш от болката и кръвта на жертвите си…

И сега идваше утрото на този ден, а императорът крачеше ли, крачеше. Почернелите от патината монети се мърдаха по изтерзаното му лице, докато чувствата въртяха чертите му в безкрайни кръгове на неверие, на отчаяние и страх.

Пред Рулад Сенгар стоеше вцепенен канцлерът.

На три пъти императорът се беше спрял, за да погледне с гняв Трайбан Гнол. На три пъти понечи да заговори, но продължи да крачи, а върхът на меча се влачеше и стържеше по плочите.