Вихърът на Жътваря

Собственият му народ го беше изоставил. Самият той неволно беше удавил майка си и баща си. Избил беше всичките си братя. Тласнал беше жената, която бе откраднал, към самоубийство. Предаден беше от Първата — и единствена — конкубинка, която бе притежавал, Нисал.

Икономика в руини, всякакъв ред — рухнал. И нашественически армии.

И единственият му отговор бе да принуди нещастни чужденци да излязат на пясъците на арената, за да ги изколи.

Патос или грандиозна комедия?

„Няма да стане, императоре. Всичката тази кръв и черва, които те покриват, няма да свършат работа. Когато си само ръцете, държащи меча, властва мечът, а мечът не знае нищо освен онова, за което е направен. Той не може да стигне до решения, не може да уреди дискретна дипломация, не може да реши проблеми, засягащи десетки хиляди, стотици хиляди хора.“

„Остави един меч да управлява империя, и империята пада. Във война, в анархия, в потоп от кръв и море от злочестина.“

Облеченият в монети император спря и отново се обърна към канцлера.

— Какво стана?

Въпрос на дете. Глас на дете. Варат Таун усети как сърцето му трепна, усети как твърдостта му изведнъж омекна. „Дете.“

Отговорът на канцлера беше премерен, толкова утешителен, че Варат Таун едва не се разсмя от нелепостта на тона му.

— Никога не сме били завладявани истински, императоре. Вие ще останете, защото никой не може да ви премахне. Нашествениците ще се уверят в това, ще го разберат. Ще са приключили със своето възмездие. Дали ще окупират? Неизвестно. Ако не, то ще го направи коалицията, идеща от източните кралства — а такива коалиции неизбежно се разпадат, самопоглъщат се. Те също няма да могат да ви направят нищо, императоре.

Рулад Сенгар зяпна Трайбан Гнол, устата му се раздвижи, но от нея не излезе и звук.

— Започнах да подготвям условната ни капитулация — продължи канцлерът. — Пред малазанците. Най-малкото те ще наложат мир в града и ще сложат край на метежите. Вероятно ще действат в съюз с Патриотистите. Щом редът бъде възстановен, можем да се заемем със задачата по възстановяване на икономиката, сеченето на монети…

— Къде е моят народ? — попита Рулад Сенгар.

— Ще се върнат, императоре. Сигурен съм в това.

Рулад се обърна към трона. И изведнъж се вцепени.

— Той е празен! Виж! — Посочи с върха на меча. — Виждаш ли? Празен е!!!

— Ваше величество…

— Като стола на баща ми в нашата къща! Нашата къща в селото! Празен!

— Селото вече го няма, императоре…

— Но столът си е там! Виждам го! Със собствените си очи — столът на моя баща! Боята избледнява на слънцето. Сглобките се разхлабват под дъжда. Врани кацат на смъкналите се облегалки! Виждам го!!!

Викът отекна в мълчание. Нито един страж, който да се размърда. Канцлерът беше навел глава и кой знае какви мисли пробягваха зад змийските му очи?

„Капитулация. Безусловна. Рулад Сенгар остава. Рулад Сенгар и, о, да, канцлерът Трайбан Гнол. И Патриотистите. Не може да бъдем завладени. Ние сме вечни. Влезеш ли в нашия свят, той те поглъща.“

Широките рамене на Рулад бавно се смъкнаха. Той пристъпи към трона, обърна се и седна. Вдигна глава, огледа залата и вялият му поглед се спря на канцлера.

— Кой остава?

Канцлерът се поклони.

— Само един, императоре.

— Един ли? Трябваше да са двама.

— Претендентът, известен като Икариум, е избягал, императоре. В града. Издирваме го.

„Лъжец.“

Но Рулад Сенгар изглеждаше безразличен. Извърна глава настрани и наведе очи към зацапания с кръв меч.

— Тоблакаят.

— Да, императоре.

— Който уби Бинадас. Моя брат.

— Да, ваше величество.

Главата бавно се вдигна.

— Утро ли е?

— Да.

Заповедта на Рулад бе тиха като дъх:

— Доведете го.

Пуснаха нещастния глупак да си тръгне, след като им показа вратата в градската стена. Беше заключена, разбира се, и докато останалите от отделението изчакваха в бавно разсейващия се сумрак — всеки потърсил някакво укритие, а те не бяха много — Фидлър и Кътъл слязоха да огледат вратата.

— Направена е, за да бъде разбита лесно — измърмори Кътъл. — Сигурно е както каза момчето. Влизаме, отварят шлюза и се давим. Фид, не виждам начин да го направим толкова тихо, че никой да не чуе и да не разбере, че сме влезли в капана.

Фидлър се почеса по бялата брада.

— Бихме могли да откачим цялата врата, с касата.

— Нямаме време.

— Вярно. Тогава се изтегляме, крием се цял ден и го правим през нощта.

— Дотогава адюнктата ще е дошла. Кенеб иска да влезем първи и е прав, заслужихме си го.

В този момент чуха тропане зад вратата, след това — тихо изстъргване на вдигащия се лост.

Отдръпнаха се от двете страни и вдигнаха арбалетите.

Вратата изскърца и се отвори навън.

Фигурата, която излезе от тунела, не беше ледерийски войник. Носеше проста кожена броня, която издаваше безспорно, че е жена, а на лицето си имаше лъскава маска с изрисувани по нея магически символи. На гърба й бяха затегнати два меча. Една крачка, после втора. Погледна бегло Фидлър отдясно, след това — Кътъл отляво. Спря, изтупа прахта от бронята си и продължи напред. През мъртвата зона и по-натам, докато се отдалечи.

Плувнал в пот, Фидлър се отпусна и седна на земята. Арбалетът се тресеше в ръцете му.