Вихърът на Жътваря

Танал Ятванар се съблече. Изпълзя на леглото и надвисна над нея, с колене между краката й, опрял ръце на дюшека от двете страни на гърдите й.

Видя как белезниците са раздрали китките й. Трябваше да се погрижи за това, раните наистина изглеждаха зле.

Бавно се отпусна върху тялото й, усети как тя потръпна под него, докато плавно се хлъзгаше в нея. Толкова лесно, толкова отзивчиво. Тя простена и взрян в лицето й, той я попита:

— Искаш ли да те целуна?

— Да!!!

И той наведе глава, докато правеше първото си дълбоко забиване.

Джанат, някогашният бележит учен, беше открила у себе си звяр, разбуден като от дрямка от векове, може би — от хилядолетия. Звяр, който разбираше от плен, разбираше, че онова, което трябва да направи, понякога е свързано с убийствена болка.

Под белезниците китките й бяха покрити със струпеи, кръв и откъснати ивици кожа. Самите кости бяха остъргани от непрестанното дивашко дърпане. Животински ритъм, сляп за всичко друго, глух за самия писък на нервите й. Дърпане и дърпане.

Докато щифтовете под рамката не започнаха да се огъват. Много бавно, но се огъваха, дупките в дървото се разширяваха, щифтовете се охлабваха, разширяваха ги още повече.

И сега, с допълнителната дължина от веригата, получена след като Танал Ятванар бе презатегнал щифтовете откъм краката, тя разполагаше с достатъчно хлабина.

Достатъчно, за да се пресегне с лявата си ръка и да го сграбчи за косата. Да избута главата му надясно, където с бързо, глухо дрънчене беше издърпала повечето от дължината на веригата през дупката, достатъчно, за да я увие около врата му, след което да извие ръката си надолу и навън. И с внезапна, убийствена решителност, тя дръпна нагоре лявата си ръка, все по високо и по-високо — прангата и дясната й китка се притиснаха в рамката, после дръпна надолу с всичка сила.

Той се замята, опита се да бръкне под веригата, но тя дръпна още по-силно, лицето й се опря в неговото, очите й видяха посиняващата кожа, опулените му очи и изплезения език.

Можеше да я надвие. Можеше да забие палци в очите й. Можеше навярно да я убие навреме, за да оцелее. Но тя бе изчакала да изпусне дъха си, което винаги идваше в мига, в който направеше първото си дълбоко забиване в нея. Този дъх, който бе слушала сто пъти вече до ухото си, докато използваше плътта й, този негов дъх го уби.

Той имаше нужда от въздух. Нямаше го обаче. Нищо друго нямаше значение. Дращеше по гърлото си, за да провре пръстите си под веригата. Тя избута напред лявата си ръка, стегна с лакът и изпищя от болка в дясната китка.

Посинялото издуто лице, изригването от пениса му, последвано от горещия порой урина.

Опулените очи, разцъфналите червени, след това пурпурни жилки в бялото им.

Тя се взря точно в тях. Взря се навътре, за да потърси душата му, да прикове с погледа си тази жалка, зла, умираща душа.

„Аз те убивам. Аз те убивам. Аз те убивам!“

Безмълвните думи на звяра.

Дивашкото ликуване на звяра. Очите й му крещяха, крещяха в душата му.

„Танал Ятванар. Аз те убивам!“

Таралак Вийд плю на ръцете си, потърка ги, за да размаже плюнката, после ги вдигна и приглади косата си.

— Надушвам още пушек.

Старшият оценител, който седеше на малката масичка срещу него, повдигна тънките си вежди.

— Изненадвам се, че изобщо можеш да надушиш нещо, Таралак Вийд.

— Живял съм в пустошта, кабалиецо. Мога да проследя миризма на антилопа отпреди цял ден. Този град рухва. Тайст Едур са напуснали. И изведнъж императорът сменя решението си и избива всички поборници, докато не останат само двама. И никой ли изобщо не го интересува? — Стана, отиде до леглото, където бе подредил оръжията си, извади ятагана от ножницата и огледа наточения ръб.

— Би могъл вече миглите си да подрежеш с този меч.

— Защо? — попита разсеяно Таралак.

— Просто имам предвид, че е остър като бръснач, грал.

— Аз бях слуга на Безименните.

— Знам — отвърна Старшият оценител.

Таралак се обърна и изгледа с присвити очи дребничкия мъж с боядисаното лице.

— Знаеш?

— Безименните са познати в родните ми земи. Знаеш ли защо се наричат така? Ще ти кажа, защото виждам, че не знаеш. Инициираните трябва да се откажат от имената си, защото се вярва, че да познаваш някого по собственото му име означава да му дадеш твърде много сила. Премахни името и силата се връща.

— Не са искали това от мен.

— Защото не си много повече от инструмент, не по-различен от този меч в ръцете ти. Излишно е да казвам, че Безименните не дават имена на инструментите си. А много скоро ти ще си надживял своята полезност…

— И ще съм отново свободен. Да се върна у дома.