Вихърът на Жътваря

— Жадна ли си? Сигурен съм, че си. — Погледна я и видя страстта в очите й. — В града има още по-големи неприятности, Джанат. Но аз ще те защитя. Ще те защитавам винаги. Ти си в безопасност. Разбираш това, нали? В безопасност завинаги.

Тя кимна и разтвори още по-широко краката си, подкани го с тласък с таза нагоре.

И Танал Ятванар се усмихна. Имаше своята съвършена жена.

Карос Инвиктад изгледа Техол Бедикт над сплетените си пръсти. После каза:

— Много близо.

Техол, който гледаше замаян главоблъсканицата на бюрото, се размърда и вдигна разноцветните си очи.

— Много близо — повтори Карос. — Интелигентността ти, сравнена с моята. Мисля, че си най-близо до равен на мен от всички хора, които съм срещал.

— Нима? Благодаря.

— Обикновено не изразявам възхищението си от интелигентността на други. Най-вече защото съм обкръжен от идиоти и глупаци…

— Дори на идиотите и глупците им трябват висши водачи — прекъсна го Техол и се усмихна, и трепна, понеже устните го заболяха, но после отново се усмихна, по-широко.

— Опитите за хумор, уви — каза с въздишка Карос, — зле прикриват недостатъците в нечия интелигентност. Може би само това е, което отличава двама ни.

Усмивката на Техол угасна. Изглеждаше удивен.

— Никога ли не сте опитвали хумор, Инвигилатор?

— Умът е способен да играе безброй игри, Техол Бедикт. Някои са полезни. Други не струват нищо, просто са загуба на време. Хуморът е основен пример за второто.

— Смешно.

— Моля?

— О, извинявам се. Просто си мислех. Смешно.

— Кое?

— Няма да го схванете, уви.

— Ти всъщност си въобразяваш, че си по-умен от мен?

— Представа нямам за това. Но след като вие отхвърляте всички аспекти на хумора, то всичко, което бих могъл да сметна за и след това да отбележа с думата „смешно“, е очевидно нещо, което вие не бихте могли да разберете. — Техол леко се наведе напред. — Но чакайте, точно така е!

— Що за глупости ми…

— Точно затова аз в края на краищата съм много по-умен от вас.

Карос Инвиктад се усмихна.

— Виж ти. Моля, обяснете се.

— Ами, без чувство за хумор вие сте сляп за толкова много неща в този свят. За човешката природа. За абсурдността на толкова много неща, които казваме или вършим. Помислете си за този най-фрапантен пример: приижда тълпа и иска главата ми, защото съм откраднал всичките им пари, и какво правите вие, за да ги усмирите? Ами, хвърляте им всичките пари, които вие сте откраднали от тях! При все това е ясно, че изобщо не осъзнавате точно колко смешно е това — взехте решението си, без да си дадете сметка за… колко?… осемдесет процента от най-прелестните му нюанси. Деветдесет процента! Деветдесет и три процента! И половина, или поне ей толкова мъничко до половината, но повече от една трета, но по-малко от… о, добре, някъде близо до половината.

Карос Инвиктад размаха пръст.

— Некоректно, опасявам се. Не че не си давам сметка. Просто съм безразличен към подобни нюанси, както ги наричате. Те всъщност са напълно безсмислени.

— Е, тук може и да сте прав, след като, изглежда, сте способен да цените собствената си интелигентност въпреки невежеството си. Но нека да видим, сигурно бих могъл да приложа друг пример.

— Губите си времето, Техол Бедикт. И моето.

— Нима? Не виждам да сте особено зает. Какво толкова ви ангажира, Инвигилатор? Ако оставим настрана анархията по улиците, икономическия срив, нашественическите армии, мъртвите агенти и горящите къщи, искам да кажа.

Последвалият отговор беше неволен — очите на Карос Инвиктад пробягаха към кутията главоблъсканица. След миг той се овладя, но много късно, защото забеляза проблясъка на разбиране, появил се на отеклото лице на Техол, който се наведе още повече от стола си.

— Какво е това, впрочем? Някакво магическо вместилище? В което ще се намерят всички решения за този тревожен свят? Трябва да е, за да ангажира толкова забележителния ви гений. Почакайте, не се ли движи нещо там?

— Загадката е нищо — отвърна Карос Инвиктад и махна пренебрежително с отрупаната си със скъпоценности ръка. — Говорехме за вашите слабости.

Техол Бедикт се отпусна назад в стола с гримаса.

— О, моите слабости. Това ли беше темата на оживения ни дискурс? Боя се, че се заблудих.

— Някои загадки нямат решение — каза Карос и долови, че гласът му е изтънял. Пое си дълбоко дъх и заговори отново, този път с по-нисък тон. — Някой се опита да ме обърка. С лъжата, че има възможно решение. Но вече знам, че не е възможно никакво решение. Глупакът не игра честно, а толкова мразя такива същества, че ако можех да го намеря, щях да го арестувам незабавно и цялата тази сграда щеше да ехти от писъците и врясъците му.

Замълча, забелязал, че Техол го гледа намръщено.

— Какво има?

— Нищо. Смешно е обаче.

Инвигилаторът посегна за скиптъра си и го вдигна над бюрото, доволен както винаги от стабилната му тежест в ръката си.

— Добре, не е смешно. Съжалявам, че изобщо се обадих. Не ме удряйте пак с това нещо. Макар че — добави Техол, — предвид това, че е символ на поста ви, удрянето ми с него, макар и да е малко тежичък, все пак е донякъде… смешно.