Вихърът на Жътваря

В една тайна камера — някогашна гробница — Ормли, шампионът Ловец на плъхове, седеше срещу една неописуемо дебела жена. Седеше и се мръщеше.

— Нямаш нужда от това тук долу, Ръкет.

— Вярно — отвърна тя, — но свикнах. Няма да повярваш каква власт внушава това да си огромен. Заплахата. Знаеш ли, когато нещата най-сетне тръгнат по-добре и отново има много храна, мисля да започна да го правя наистина.

— Но аз точно това имам предвид — отвърна Ормли и се наведе към нея. — Всички тези подплънки изобщо не тежат като истинското. Ще се уморяваш, като вървиш. Коленете ще те болят. Дишането ти ще е все по-плитко, защото дробовете няма да могат да се разширяват достатъчно. Ще ти излязат стрии по корема, макар че никога не си раждала…

— Значи ако забременея, всичко ще е наред?

— Освен всичко онова другото, да, мисля, че ще е. Не че някой ще може да разбере.

— Ормли, ти си пълен идиот.

— Но добър в работата си.

Тук Ръкет кимна.

— Е, и? Как мина?

Ормли примижа към нея, почеса се по четинестата брада.

— Проблем е.

— Сериозен?

— Сериозен.

— Колко сериозен?

— Толкова сериозен, колкото може да е.

— Хм. Никаква вест от Селуш?

— Все още не. И си права, ще трябва да изчакаме.

— Но хората ни са подходящите места, нали? Никакви неприятности с тия безредици?

— В това отношение сме добри, Ръкет. Едва ли са много популярни места, нали?

— А някаква промяна във времето на екзекуцията има ли?

Ормли сви рамене.

— Ще разберем призори, ако глашатаите още действат. Определено не се надявам, Ръкет. Но и така да е, може да се провалим. Знаеш го, нали?

Тя въздъхна.

— Ще е трагично. Не, убийствено.

— Наистина ли го обичаш?

— О, не знам. Трудно е да не го обичам всъщност. Но пък си имах конкуренция.

— Онази учена? Ами… освен ако не са в една и съща килия, не мисля, че трябва да се притесняваш.

— Вече ти казах, че си идиот. Разбира се, че се притеснявам, но не за конкуренцията. Притеснявам се за него. Притеснявам се за нея. Притеснявам се, че всичко това ще се обърка и Карос Инвиктад ще си получи триумфа. Времето ни е на свършване.

Ормли кимна.

— Значи нямаш никаква добра новина? — попита тя.

— Не съм сигурен дали е добра, но е интересна.

— Какво е станало?

— Ублала Пунг е полудял.

Ръкет поклати глава.

— Невъзможно. Той няма достатъчно мозък, за да полудее.

— Пребил е петима писари, които се били скрили от вълненията в тартеналското гробище, и сега лази на четири крака и скубе трева.

— И за какво е всичко това?

— Представа нямам, Ръкет.

— Побъркал се е.

— Невъзможно.

— Знам — отвърна тя. — Нали аз го казах.

Поседяха известно време в тишина, след което Ръкет каза:

— Може би просто ще си запазя подплънките. Така ще си разполагам с тях без всичките разходи.

— Истински ли са?

— Илюзии и малко истинско, кърпена работа.

— И мислиш, че той ще се влюби в теб, като изглеждаш така? В смисъл, в сравнение с Джанат, която сигурно става все по-мършава с всеки миг, което, както знаеш, някои мъже харесват, защото прави жените им да приличат на деца или заради някаква друга гадна истина, която никой никога не признава на глас…

— Той не е от тях.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Е, ти би трябвало да знаеш по-добре.

— Знам — отвърна тя. — Все едно, от това, което говориш, ми призлява.

— Много истини го правят това — рече Ормли.

Седяха. И чакаха.

Урсто Хубът и жена му и бивша любовница Пиносел се изкатериха на разкаляния бряг. Урсто носеше огромна глинена стомна. Спряха и огледаха замръзналото езерце, останало от някогашното езеро Пропада. Ледът блестеше на разсеяната лунна светлина.

— Топи се, Черешчице — рече той.

— Ами ти от ден на ден ми ставаш все по-умничък, миличък. Знайхме си, че се топи. Знайхме си го от много време. Знайхме го трезви, знайхме го пияни. — Тя вдигна кошницата, която носеше. — Е, за късна вечеричка ли чакаме, или чакаме за ранна закусчица?

— Дай да го проточим и да ги направим и двете.

— Не можем и двете. И ако го проточим, няма да е нито едното, нито другото, тъй че решавай.

— Защо си толкова раздразнителна, мила?

— Топи се, по дяволите, а това значи мравки на пикника.

— Знаехме, че става…

— И какво? Мравките са си мравки.

Настаниха се на брега и замахаха с ръце да прогонят комарите. Урсто отпуши стомната, а Пиносел отви кошницата. Той посегна за мръвка, а тя го плесна по ръката. Подаде й стомната и тя се намръщи, но прие. След като и двете й ръце бяха заети, той дръпна мръвката, отпусна се доволен и я лапна.

И се задави.

— Ухо на Блудния, какво е това?

— Беше глинена топка, миличък. За писането. А сега ще трябва да си изровим друга. Или ти по-скоро, след като изяде единствената, която имахме.

— Е, не беше чак толкова лошо всъщност. Я ми подай стомната да я отмия.

Колко приятна вечер, помисли си някак вяло Урсто, да си седиш и да гледаш как се топи едно езеро.