Вихърът на Жътваря

Подреждането пред него този път бе избрано на основата на пространственото им разположение, всеки предмет бе поставен в подходящото съотношение спрямо останалите — той поне вярваше, че е така, въз основа на картата си. Единственото изключение беше с втория и третия артефакт. Разкопаването по това време — когато откриха първите три предмета — не беше методично, така че изваждането на предметите бе унищожило всякакъв шанс точно да се определи местоположението им. Тъй че точно тези два сега непрекъснато ги местеше. Колкото до третия — първия открит, — за него знаеше много добре откъде го бяха извадили.

Междувременно отвъд високите добре охранявани стени на имението град Ледерас рухваше в анархия.

Раутос Хиванар измърмори под нос и отново вдигна първия предмет. Огледа познатата вече извивка, претегли тежестта му в ръцете си и за пореден път се зачуди на топлината на метала. По-топъл ли беше станал през последните няколко дни? Не беше сигурен, а и нямаше как да се измери такова нещо.

Във въздуха в стаята смътно се носеше миризма на пушек. Не дървесен пушек, какъвто можеше да дойде от сто хиляди огнища, а по-острата воня на изгорял плат и лакирани мебели, както и — много смътно — сладникавият мирис на опърлена човешка плът.

Беше пратил слугите си да спят, подразнен от непрекъснатите им донесения, от страха в смирените им очи. Не беше нито гладен, нито жаден, и сякаш някаква нова яснота бе завладяла погледа му, ума му. Най-интригуващият детайл от всичко бе в това, че беше открил дванайсет пълномащабни аналога из града; и всеки от тях съответстваше съвършено на подреденото пред него — с изключение на двата, разбира се. Така че това, което имаше на масата си, представляваше миниатюрна карта и той знаеше, че това е важно.

Може би най-важното от всичко.

Само да знаеше защо.

Да, предметът ставаше все по-топъл. Същото ли беше с много по-големия му аналог там, в задния двор на новия му хан?

Раутос стана. Колкото и да беше късно, трябваше да го разбере. Постави грижливо артефакта на картата на масата — там, където трябваше да е ханът, и тръгна към гардероба.

Звуците от метежа навън се бяха изместили обратно към по-бедните квартали на север. Раутос Хиванар навлече едно от тежките си наметала, взе бастуна си — при нормални обстоятелства не му трябваше много, но сега бе напълно възможно да му потрябва самозащита — и излезе от стаята. Мина през стихналата къща, излезе и зави наляво, към външната стена.

Стражите на страничната портичка го поздравиха.

— Някаква неприятност наоколо? — попита Раутос.

— Не, сър.

— Излизам.

Стражът се поколеба.

— Ще отида да събера ескорт…

— Не, не. Смятам да съм предпазлив.

— Сър…

— Отворете вратата.

Стражът се подчини.

Той излезе, спря на тясната улица и чу как стражът заключи вратата зад него. Тук миризмата на пушек беше по-силна, мъглив ореол около малкото все още запалени фенери на железните стълбове. Боклук беше задръстил уличните канавки, крайно неприятен детайл, който издаваше колко ниско е паднал редът и приличното поведение в града. Неспособността да се поддържат улиците чисти бе символ за упадъчна култура, култура, която въпреки всички шумни и публични твърдения в обратното е загубила чувството си за гордост и вярата в себе си.

Кога се беше случило това? След завоеванието на Тайст Едур? Не, онова поражение бе само симптом. Заплахата за анархия, за срив бе шепнала дълго преди това. Но толкова тих бе този шепот, че никой не го беше чул. „А, това е лъжа. Ние просто не искахме да го чуем.“

Продължи да се оглежда. Усещаше тежката умора на плещите си.

„Както с Ледерас, така и с империята.“

Раутос Хиванар закрачи тихо през умиращия град.

Петима мъже, които не крояха нищо добро, си бяха направили бивак в старото тартеналско гробище. Намръщен, Ублала Пунг изскочи от тъмното и се озова между тях. Юмруците му захвърчаха и след няколко мига той стоеше над пет неподвижни тела. Вдигна първото, отнесе го до ямата зад едно огромно паднало дърво и го хвърли в нея. После се върна за другите.

После стъпка малкия огън и започна да разчиства пространство, скубеше тревата и хвърляше камъните настрани. Смъкна се на колене и бавно запълзя на разширяваща се спирала.

Мъгливата луна все още се издигаше, а някъде на север горяха здания. Трябваше да приключи до съмване. Най-сетне теренът беше разчистен — широко кръгло пространство гола пръст. Можеше да си остане неравна, на буци. Това беше добре, и добре беше, че е добре, тъй като гробищата бяха места с неравна пръст, на буци.

Чу стон от дупката при изкорененото дърво, стана, изтупа пръстта от коленете и ръцете си и се приближи. Застана на ръба на ямата и надникна надолу да види кой от петимата се е съвзел. После се наведе и го удари още няколко пъти по главата. Стоновете престанаха. Доволен, той се върна при разчистения кръг.

До съмване, да.

Защото на разсъмване, както знаеше Ублала Пунг, императорът щеше да вдигне прокълнатия си меч. А срещу него, на арената, щеше да е Карса Орлонг.