Вихърът на Жътваря

Беше направил и правеше онова, което трябваше да е направил императорът. Да опразни съкровищницата и да затрупа народа с богатство. Това трябваше да купи мир, да. И край на бунтовете. Всички се връщат по домовете си, дюкяните се отварят отново, храна по сергиите и курви, канещи от прозорците, много ейл и вино текат в гърлата — всички удоволствия, които купуват апатия и подчинение. Да, празненства и игри, и Удавяния, и това щеше да реши всичко. Наред с няколко ареста и убийства тихомълком.

Но парите му свършваха. Неговите пари. Спечелени с труд, имане, струпано единствено от собствения му гений. А те му отнемаха всичко.

Какво пък, можеше да започне отново. Да си ги открадне обратно от тия проклетници. Съвсем лесно за човек като Карос Инвиктад.

Танал Ятванар беше изчезнал, сигурно се криеше при затворничката си. Можеше да изгние в прегръдките й, ако иска, все му беше едно на Инвигилатора за него. О, той кроеше да го свали, Карос знаеше това много добре. Жалки, елементарни схеми. Но нямаше да стигнат до нищо, защото следващия път, когато го видеше, Карос щеше да го убие. Нож в окото. Бързо, точно, крайно удовлетворително.

Чуваше виковете за Техол Бедикт, но вече някак не толкова яростни — а това, странно защо, му се струваше смътно обезпокоително. Нима вече не искаха да го разкъсат? Наистина ли чуваше викове за освобождаването му?

Някой почука припряно на вратата.

— Влез.

Появи се пребледнял агент.

— Сър, главният блок…

— Пробив ли има?

— Не…

— Тогава се махай… чакай, провери за Техол Бедикт. Погрижи се да е в съзнание. Искам да може да върви, когато тръгнем за Удавянията.

Мъжът го зяпна. После каза:

— Да, сър.

— Това ли е всичко?

— Не. Главният блок… — И посочи към коридора.

— Какво има, проклет глупак?

— Пълни се с плъхове, сър!

„Плъхове?“

— Прииждат от стените. Ние хвърляме монети, а се връщат плъхове. Хиляди!

— Онази гилдия вече не съществува!

Викът отекна като женски писък.

Мъжът срещу него примига, след което заговори отново, вече с променен, твърд тон:

— Тълпата, сър. Викат за освобождаването на Техол Бедикт — не чувате ли? Наричат го герой, революционер…

Карос Инвиктад удари със скиптъра си по бюрото и стана.

— За това ли плати златото ми?!

Пернатата вещица усети прераждането на Брис Бедикт. Спря да бели ивиците кожа, провиснали от пръстите на краката й, и си пое дълбоко дъх, почувствала стремглавото му приближаване. Толкова бързо!

Затананика тихичко, затвори очи и си представи откъснатия пръст. Онзи глупак, Блудния, имаше все още много да учи. За страховитата си Върховна жрица. Пръстът все още беше неин, попил капки от нейната кръв, откогато го беше вкарала в себе си. Месец след месец, просмукан от нея като натопен в поток стрък.

Брис Бедикт беше неин и тя щеше да го използва добре.

Смъртта, която не беше смърт за Рулад Сенгар, безумния император. Убиеца на Ханан Мосаг. И канцлера. И всички други, които не обичаше.

А след това… красивият младеж, коленичил пред нея, седнала на високия си храмов трон — в новия храм, който щеше да се построи, посветен на Блудния — коленичил, да, докато тя разтваря краката си и го подканя. Да целуне мястото, където е бил неговият пръст. Да вкара езика си дълбоко.

Бъдещето бе толкова светло, толкова…

Очите на Пернатата вещица рязко се отвориха. С неверие.

И усети, че Брис Бедикт го изтръгват, изтръгват го от хватката й. Някоя друга сила.

Изтръгват го!

Изпищя, скочи от подиума, бръкна в насъбралата се вода — да се вкопчи сякаш в течението и да го задържи — но беше по-дълбоко, отколкото помнеше. Изгубила равновесие, тя пльосна във водата, неволно вдиша и напълни дробовете си със студената горчива течност.

Мяташе се, дробовете й се свиваха и издуваха, поемаше нови глътки вода, една след друга. Дълбоко… къде беше горе?

Едното й коляно остърга каменния под и тя се помъчи да се оттласне с крака, но те бяха изтръпнали, тежки като греди — не се подчиняваха. С ръка тогава, опряна в пода, избутва нагоре — но недостатъчно високо, за да излезе над повърхността. Другата тогава. Опита да сгъне колене — но едното се отнасяше настрани всеки път щом усетеше, че е докоснало другото.

Тъмнината пред очите й нахлу вътре. В ума й.

И с благословено облекчение тя престана да се бори.

Сега щеше да сънува. Усети сладката съблазън на този сън — почти на ръка разстояние — и цялата болка в гърдите й изчезна — можеше да диша това, можеше. Навътре и навън, навътре и навън, а после не беше повече нужно да прави и това. Можеше да остане неподвижна, да потъне и да легне на хлъзгавия под. Тъмнина, вътре и отвън, сънят се рее, все по-близък, почти на ръка разстояние.

Почти…

Блудният стоеше до кръста във водата, с ръка на гърба й. Изчакваше, макар борбата й да бе секнала.

Истина беше — понякога едно подбутване не бе достатъчно.

Сгърченият Ханан Мосаг допълзя до тясната крива уличка, отвеждаща към Пропада. Побеснели тълпи се бяха натъквали на окаяния Тайст Едур в тъмното и се бяха отдръпвали в паника, подгонени от смеха му.