Вихърът на Жътваря

И изведнъж се разнесоха плясъци, облак водни пръски и сред него — човек: излезе с усилие на брега, кашляше, от него се стичаше кална вода. В едната си ръка стискаше прибран в ножница меч.

Пиносел, със светнали като диаманти очи, вдигна стомната и я размаха за тост.

— Слава на Спасителя! Слава на полуудавеното псе, дето храчи кал! — Викът премина в грак, тя се изкиска и отново отпи.

Ормли извади отсечения пръст от кесията си, пристъпи към коленичилия Брус Бедикт и попита:

— Това ли търсиш?

Имало беше време за сън, а след това — за болка. Нито едното, нито другото като че ли не бе продължило много дълго и сега Брис Бедикт, умрял от отрова в тронната зала на Вечния домицил, стоеше на четири крака до езеро с ледена вода. Трепереше и храчеше вода и тиня.

А някакъв мъж се беше навел над него и се опитваше да му даде отсечен пръст, подут и боядисан в розово.

Усещаше, че лявата му ръка стиска ножница, и знаеше, че е негова. Примига, огледа се и се увери, че мечът все още си е вътре. После отблъсна ръката на онзи с дара, седна в калта и пак се огледа.

Познато, да.

Мъжът до него отпусна топла длан на рамото му, сякаш искаше да спре треперенето му, и заговори тихо:

— Брис Бедикт. Техол скоро ще загине. Брис, брат ти се нуждае от теб.

И като се остави на мъжа да му помогне да стане, Брис извади меча си. Почти очакваше да види, че е ръждясал, безполезен — но не, оръжието лъщеше, току-що смазано.

— Почакай! — извика друг глас.

Мъжът, който крепеше Брис, се извърна.

— Какво има, Урсто?

— Демонът бог скоро ще се освободи! Попитай го!

— Какво да го попитам?

— Името! Питай го какво е името, проклет да си! Не можем да го прогоним без името му!

Брис изплю пясък от устата си. Помъчи се да помисли. Демон бог в леда, в леда, който се стапя. На мигове, преди да се освободи, на мигове от…

— Ай едеман на Извора — рече той. — Ай едеман тек велут’енан.

Мъжът до него изсумтя.

— Опитай се да го кажеш това пет пъти бързо! Блудния да ме вземе, само веднъж опитай!

Някой се кикотеше.

— Брис…

Той кимна. „Да. Техол.“

— Заведи ме. Заведи ме при него.

— Ще те заведа — обеща непознатият. — И пътьом ще ти обясня. Става ли?

Брис Бедикт, Спасителят на Празния трон, кимна.

— Представи си! — рече с шумна въздишка Пиносел. — Име на старата реч. О, и това ако не идва отдалеч!

— Престана ли вече да си пияна, дъвчице?

Тя се размърда, изправи се, пресегна се и дръпна мъжа си.

— Хайде.

— Но трябва да чакаме — да го прогоним с името!

— Имаме време. Дай да се качим горе на уличка „Лицето на червея“, да си вземем още една стомничка и да погледаме как едурът лази към нас като Костенурката на Бездната.

— Странно как този мит не оцеля — изсумтя Урсто.

По-плътна и студена сянка се плъзна над Ханан Мосаг и той спря да пълзи. Почти беше стигнал, да — там, където уличката се отваряше, видя две фигури, седнали небрежно на калдъръма, подпрени един на друг. Подаваха си стомна.

Жалки пияници, но може би подходящи за свидетели — на смъртта на тази велика империя. Първите, които щяха да умрат, при това. Съвсем на място.

Опита се да допълзи още по-близо, но една огромна ръка го сграбчи за наметалото малко под яката и го надигна от земята.

Той засъска, затърси силата си…

После бавно се обърна и видя нечовешко лице. Сивкавозелена сбръчкана кожа. Лъскави бивни, щръкнали от ъглите на устата. Очи с вертикални зеници, които го гледаха безизразно.

Зад него двамата пияници се смееха.

Магьосникът-крал, увиснал във въздуха пред гигантската жена демон, посегна за магията на Куралд Емурлан, за да взриви съществото, да го прати в забвение. Усети порива й в себе си…

Но другата ръка го стисна за гърлото.

И изви.

Хрущялът изпращя като черупка на яйце. Прешлени изпукаха, огънаха се, натрошиха се с хрущене един в друг. Болката изригна нагоре, изпълни черепа на Ханан Мосаг с нажежен до бяло огън.

И ярката безмилостна слънчева светлина изведнъж окъпа лицето му.

„Сестро Зора… ти ме поздравяваш…“

Но се взря в очите на женския демон и отново не видя нищо. Гущерски очи, змийски.

Нищичко ли нямаше да му издаде?

Огънят в черепа му изригна навън, заслепи го, след това с тих глъхнещ рев отново се сви и след него се спусна мрак.

Но очите на Ханан Мосаг не видяха нищо от това.

Слънцето грееше в упор в мъртвото му лице, очертаваше всяка гънка, всяка уродлива извивка на костта, а невиждащите очи, зяпнали в тази светлина, бяха празни.

Празни като на самия Джагът.

Урсто и Пиносел видяха как Джагът запокити настрана жалкото осакатено тяло.

А след това се обърна към тях.

— Моят ритуал е разкъсан.

Пиносел се изсмя през нос, при което изригна мръсна слуз и й трябваха няколко дълги мига, докато я изчисти.

Урсто я погледна отвратено, след което кимна на джагската магьосница.

— О, доста се потрудиха да го направят това. Мосаг, Менандори, Сукул Анкаду, кой ли не. — Махна с ръка. — Но ние сме тук, миличко. Взехме името му, знаеш ли.

Джагът кривна глава.

— Значи аз не съм нужна.

— Ами, така си е. Освен ако не искаш да му удариш едно? — Дръпна стомната от ръката на Пиносел и я надигна.

Джагът ги изгледа още за миг, после каза: