Вихърът на Жътваря

— Не ставай идиот. Ти не си толкова важен. Ония крилати маймуни го направиха това.

Слабото лице на кръчмаря леко се изкриви и единствената му вежда подскочи.

Хелиан се обърна към ефрейтора си.

— Какъв е тоя меч дето го използваш бе, тъпак? Такъв дето не действа както трябва, според мен.

— Да, сержант.

— Съжалявам, сержант.

— „Да“ и „съжалявам“ не ме режат, ефрейтор. Хайде, разкарай го тоя меч от очите ми.

— Чухте ли я? — каза друг от войниците й.

— Какво? Какво имаш предвид, тъпчо?

— Ъъ, аз съм…

— Току-що ти казах кой си!

— Нищо, сержант. Нищо нямах предвид.

Кръчмарят се покашля.

— Е, ако сте свършили с дърдоренето, можете вежливо да напуснете. Както вече казах, в кръчмата ми няма пиене.

— Щом е кръчма, трябва да има — рече Хелиан.

— Сигурен съм, че не ме разбрахте съвсем правилно…

— Ефрейтор, чуваш ли всичко това?

— Да.

— Тъй вярно.

— Добре. Обеси го този глупак. За ноздрите. На онази греда там.

— За ноздрите ли, сержант?

Хелиан се усмихна, щом ефрейторът награби кръчмаря с четири ръце и го издърпа през тезгяха. Мъжът изведнъж престана да е толкова изискан, колкото допреди миг. Разпени се, задраска ръцете, които го стискаха, и завика:

— Чакайте! Чакайте!!!

Всички спряха.

— В мазето — изпъшка кръчмарят.

— Дай упътвания на ефрейтора ми, и точни — каза Хелиан вече съвсем доволна, ако се изключеше кървящото ухо, но, о, само да излезеше от строя някой от войниците й, можеше да стисне раната и да ги накапе и да видим дали нямаше да се чувстват ужасно от това и няма ли да са готови после да направят всичко, което поиска — в смисъл да пазят вратата.

— Сержант?

— Чухте ме пазете вратата да не ни безпокоят.

— От кого пазим? — попита Тъпанарчо. — Няма никой…

— От капитана, от кого! Сигурно е тръгнала да ни търси, проклетницата.

Спомените, както разбираше вече Икариум, не бяха изолирани неща. Не съществуваха в някакви оградени с високи стени едни от други кътове на ума. По-скоро бяха като клони на дърво или може би като непрекъсната мозайка на под, по която човек може да си играе със светлината, да осветява петна тук и там. И все пак, знаеше вече той, за другите това петно светлина беше голямо и ярко, обхващаше почти цял живот и макар подробностите да биваха понякога замъглени, макар отделни сцени да ставаха колебливи и размътени с времето, то все пак представляваше цялост. А от тази цялост се пораждаше и чувството за самоличност.

Чувство, каквото той не притежаваше и навярно никога не бе притежавал. А в хватката на това невежество бе податлив като дете. Да го използват. Всъщност да злоупотребяват с него. И мнозина го бяха правили, защото в Икариум имаше сила, твърде много сила.

На тази злоупотреба вече бе сложен край. Всички призиви на Таралак Вийд бяха като вятър в далечината и не можаха да го склонят. Гралът щеше да е последният спътник на Икариум.

Той стоеше насред улицата и всичките му сетива се бяха пробудили за усещането, че познава това място, това скромно късче от мозайката, сиво в своето обещание. И най-сетне имаше истинско просветление. Измерването на времето, от този момент и все напред. Един отново започнал живот, без риск, че ще изгуби чувството си за самоличност.

„Ръцете ми са се трудили тук. В този град, под този град.“

„И сега тя ме очаква, за да бъде пробудена.“

„А когато приключа с това, ще започна наново. Живот, хиляди тесери, които да редя една след друга.“

И се запъти. Към вратата.

Вратата към неговата машина.

Крачеше, без да обръща внимание на притичващите фигури, граждани и войници, които бързо се отдръпваха от пътя му. Чуваше, но не проявяваше никакво любопитство към шумовете от битката, насилието, изригващо по улиците от двете му страни, взривовете като от мълнии, въпреки че това утро изгряваше ясно и ведро. Минаваше под размитите сенки, хвърляни от валмата пушеци от горящи сгради, фургони и барикади. Чуваше писъци и викове, но не се озърташе да разбере откъде идват, дори за да предложи помощ, както щеше да направи обикновено. Стъпваше през трупове по улицата.

Повървя известно време покрай някакъв мръсен сив канал, после стигна до един мост, мина по него и навлезе в явно по-стара част на града. Тръгна надолу по друга улица до пресечка, където свърна наляво и продължи.

Тук, в този квартал, се срещаха повече хора. Всички звуци от боевете се носеха като далечен тътен от запад, но и тук хората изглеждаха замаяни. Липсваха обичайните разговори, виковете на уличните продавачи, хвалещи стоката си, мученето на волове, теглещи натоварените коли. Подетият от вятъра пушек лъхаше като зла поличба и хората обикаляха през него объркани.

Приближаваше се към вратата. Разбира се, всъщност изобщо не приличаше на врата. По-скоро на рана, на разлом. Почувства как се разбуди силата й, защото както той я усещаше, така и тя усещаше него.

Икариум забави крачките си. Рана, да. Машината му беше ранена. Частите й бяха изкривени, разместени. Векове бяха изминали, откакто я бе построил, тъй че не биваше да се изненадва. Щеше ли все още да действа? Вече не беше толкова сигурен.

„Това е мое. Трябва да го поправя, на каквато и да било цена.“