„Ще го получа този дар. Ще го имам.“
Тръгна отново напред.
Къщата, която някога беше прикривала това звено от машината, се беше сринала в развалини и никакви усилия не бяха направени да се разчистят отломките. Пред нея стоеше някакъв мъж.
След дълго взиране Икариум осъзна, че познава този човек. Беше го виждал на корабите и името, с което го знаеха, беше Таксилиан.
Когато Икариум се приближи към него, Таксилиан, със странно грейнали очи, се поклони и отстъпи назад.
— Това е твоят ден, Икариум.
„Моят ден? Да, моят първи ден.“
Крадеца на живот се обърна към руините.
Някъде отвътре засия зарево, лъчи пронизаха нагоре между натрошените греди и дъски, полетяха като копия изпод камък и тухли. Заревото се усили и светът под нозете му сякаш затрепери. Но не, това не беше илюзия — сградите наоколо заскърцаха и запотръпваха. Звук от цепещо се дърво, затворени кепенци задрънчаха като от порив на бурен вятър.
Икариум направи още стъпка напред, извади кама.
Под него отекна гръм и паветата заподскачаха сред валма от прах. Някъде из града започнаха да се рушат постройки, части и сектори в тях заиграха разбудени, задвижиха се неумолимо в стремежа си да възвърнат най-древната си форма.
Нов гръмотевичен тътен и започнаха да избухват сгради.
Колони от прах се завъртяха на спирали към небесата.
А бялото зарево се усилваше все повече, разливаше се като втечнен пламък, подскачаше, лъчите и копията се извиваха във въздуха. Поглъщаше развалината, потичаше по улицата, загръщаше краката на Икариум, а той заби косо върха на камата, дълбоко, в едната си ръка под лакътя; после направи същото с другата, стиснал здраво оръжието в окървавената си длан.
И след това вдигна ръцете си високо.
За да отмериш времето, трябва да започнеш. За да израстеш към бъдеще, трябва
„Аз построих тази машина. Това място, което ще изкове моето начало. Никога повече извън света. Никога повече извън самото време. Дай ми това, ранена или не, дай ми го. Щом К’рул може, защо не и аз?“
Всичко, което се изля от китките му, лумна, нажежено до бяло. И Икариум закрачи в бялото.
Когато втечненият огън изригна, Таксилиан отхвърча назад. Миг на изненада, преди да пламне. Взривът разкъса околните сгради и ги помете. Улицата пред някогашната Къща с люспите се превърна в ураган от натрошени павета, парчетата камък изригваха навън, биеха по стени и разбиваха кепенци. Отсрещната сграда се килна, всяка подпора изпращя, после рухна навътре.
Таралак Вийд и Старшият оценител хукнаха пред внезапната буря колкото краката им държат… няколко крачки, преди и двамата да бъдат пометени.
Кабалийският монах, паднал по гръб, за миг видя срутващата се с грохот сграда — и в този миг избухна в смях… смях, който секна бързо, понеже тоновете зид го премазаха.
При падането си Таралак Вийд се беше претърколил и едва избегна срутващата се стена. Оглушал, заслепен, той задраска напред с ръце, чупеше нокти и жулеше лакти и пръсти в натрошените камъни.
И там, през прахта, сред изригващия бял огън, видя своето село, колибите, конете, а по-натам, на хълма — козите, скупчени под едно дърво, на хладина под ужасното слънце. Псета, налягали в сянката, деца, играещи си с малки глинени фигурки, които според някакъв странстващ малазански схолар имаха велико и свято значение, ала всъщност не бяха нищо повече от играчки, защото всички деца обичат играчките.
Какво пък, и той си беше имал своите играчки, и това бе много преди да убие жена си и любовника й, преди и брат му да убие, понеже бе обявил кръвна вражда и беше извадил ножа.
Но ето, че изведнъж козите заврещяха, заврещяха от страх, болка и ужас — умираха! Огромното дърво лумна в пламъци, клоните се кършеха и падаха.
Колибите горяха и тела се просваха в прахта, с лица, почервенели от огъня. И това беше смърт, смърт в разбиването на всичко, което винаги е бил, цял и предсказуем, чист и надежден. Разбиването… опустошението, което да отнеме всичко.
Таралак Вийд изкрещя, протегна окървавените си ръце към онези играчки — онези красиви, толкова святи играчки…
Огромният каменен къс падна върху главата му и смаза кост и мозък, а когато се изтъркаля настрани, остави след себе си мръсно петно рижа, прошарена със сиво коса.
Из целия град сред облаци дим избухваха сгради. Камък, плочи, тухли и дърво излитаха и след тях се изливаше бял огън, лъчи сребриста светлина изригваха в дъга през стените и сякаш нищо съществуващо не можеше да ги възпре. Сияйна, безумна плетеница от светлина, свързала всяка част на машината. А силата разцъфваше, беснееше в ослепителни пулсове, и всички лъчи се стичаха навътре, към едно място, към едно сърце.
Икариум.
Северната и западната външни стени се взривиха, секции от основите им се задвижиха на четири, пет крачки, заогъваха се като огромни късове от гигантска главоблъсканица, задвижени на място. Откъртени, разкъсани, части от тези стени започнаха да се сриват и звукът от сблъсъка тътнеше под всяка улица.