Вихърът на Жътваря

— Половината от този проклет град се срина, по-лошо е дори от това, което предсказа Старата гърбица. О, да. По-лошо и повече от по-лошо. Проклети богове. Но що ни е на нас, вика Старата гърбица. — Огледа критично резултата от усилията на младока и кимна намусено. — Трябва да свърши работа. Какъв късмет имам само, последният жив тартенал в Ледерас и носи чувал печени на слънце кокошки.

Намръщен, Ублала изпружи крак и побутна чувала. Той му отвърна с клопане и гигантът се усмихна.

— Помогнаха ми да разчистя.

Стария Арбат Гърбицата го зяпна за миг, после вдигна очи и огледа гробищата.

— Надушваш ли ги? Старата гърбица ги надушва. Излез от този кръг, Ублала Пунг, освен ако не искаш да се включиш.

Ублала се почеса по брадичката.

— Казаха ми да не се включвам в неща, за които не знам нищо.

— О? И кой ти каза това?

— Една дебелана, Ръкет се казва, когато ме накара да се закълна във вярност към Гилдията на ловците на плъхове.

— Гилдията на ловците на плъхове ли?

Ублала Пунг сви рамене.

— Хващат плъхове, предполагам, но не съм сигурен.

— Излез от кръга, момче.

Три крачки на претендента по пясъците на арената, и земетресението удари. Запращяха мраморни скамейки, завикаха хора, западаха, затъркаляха се, самият пясък заблестя, а след това сякаш се преобрази, когато сред него изникнаха буци песъчлива засъхнала кръв, като гранати в калаената тава на търсач.

Сеймар Дев се задържа за ръба на подскачащата пейка, приковала поглед в Карса Орлонг, който стоеше широко разкрачен, за да запази равновесие, но иначе изглеждаше невъзмутим — а там, в другия край на арената, от тунела се появи поклащаща се изгърбена фигура. Мечът в едната й ръка заора бразда през пясъка.

Бял огън изведнъж освети небето, изви се на дъга през утринната синева. Бляскав, пулсиращ, след това изчезна, а трусовете се разнесоха на вълни през града и заглъхнаха. Облаци прах закръжиха нагоре някъде отблизо — откъм Стария дворец.

На имперския подиум канцлерът — с пребледняло лице и опулил очи — отпращаше насам-натам забързани бегачи.

Сеймар Дев зърна Финад Варат Таун — стоеше до Трайбан Гнол. Погледите им се преплетоха и тя разбра: Икариум.

„О, Таксилиан, дали го предположи вярно? Успя ли да видиш онова, за което копнееше?“

— Какво става?

Ревът я накара да се обърне към императора. Рулад Сенгар беше зяпнал канцлера.

— Кажи ми! Какво стана?

Трайбан Гнол поклати глава и вдигна ръце.

— Земетресение, императоре. Да се молим на Блудния да е отминало.

— Прогонихме ли нашествениците от улиците ни?

— Правим го в момента — отвърна канцлерът.

— Ще убия командира им. Със собствените си ръце ще убия командира им.

Карса Орлонг вдигна кремъчния си меч.

Това привлече вниманието на императора и Сеймар Дев видя как Рулад Сенгар оголи зъби в грозна усмивка.

— Още един гигант — изръмжа той. — Колко пъти ще ме убиеш? Ти, с кръвта на мой брат на ръцете ти. Дваж? Триж? Все едно е. Все едно е!

Карса Орлонг, дързък в словата си, рязък в наглостта си, изрече в отговор само четири думи:

— Ще те убия… веднъж.

И се обърна към Сеймар Дев — само за миг, само миг му даде Рулад Сенгар.

Императорът на хилядата смърти изкрещя и се понесе напред, вдигнал ужасния си меч.

Десет крачки между двамата.

Пет.

Три.

Блестящата дъга на прокълнатото оръжие посече в обезглавяващ замах… който изкънтя оглушително от каменния меч на Карса. Още един удар отново блокиран.

Рулад Сенгар залитна назад, все още с онази ужасна усмивка на лицето, и изхриптя:

— Убий ме тогава.

Карса Орлонг не помръдна.

Императорът атакува отново.

Кънтящите удари заотскачаха сякаш от оръжията, всяка дивашка атака биваше блокирана, изтласквана настрана. Рулад се завъртя, наклони се на една страна, посече към дясното бедро на Карса. Париране. Заден замах на черното острие към рамото на тоблакая. Отбит. Изгубил равновесие от този блок, императорът изведнъж се оказа уязвим. Едно посичане надолу щеше да го довърши, едно забиване щеше да го прониже — някой проклет глупак щеше да насече на късове Рулад в този момент.

Но Карса не направи нищо. Само се извъртя, та да е с лице към императора.

Рулад намести меча в ръцете си. Под петната вгнездени в плътта монети очите му бяха подивели като на глиган.

— Убий ме тогава!

Карса остана на място. Без да предизвиква. Без да се усмихва дори.

Сеймар Дев зяпаше стъписана. „Не го познавам. Изобщо не съм го познавала.“

„Богове, трябваше да се любя с него — тогава щях да знам!“

Нова вихрена атака, нов пронизителен ек на желязо и кремък, облак пръскащи се искри. И Рулад отново залитна назад.

Беше плувнал в пот.

Карса Орлонг дори не изглеждаше задъхан.

В подкана за фаталния отговор Рулад Сенгар се смъкна на коляно, за да си поеме дъх.

„Покана неприета.“

След време, през което зрителите гледаха зяпнали; през което канцлер Трайбан Гнол стоеше вцепенен, стиснал пред себе си длани като врана, закована на клон, императорът се изправи, вдигна отново меча си и поднови безполезното си вършеене — о, имаше дарба, да, необикновена дарба, но все пак Карса Орлонг стоеше на място и нито веднъж мечът не го докосна.

Слънцето се издигаше все по-високо.