Вихърът на Жътваря

Смъртта ревеше. Натискът на хаоса напираше, разкъсваше духове на късчета — въпреки цялата своя чет, въпреки цялата своя мощ те забавяха, не можеха да преминат — да извлекат повече сила от тоблакая означаваше да го убият. Бяха се провалили.

В един разчистен кръг сред едно старо гробище на Тартенал един грохнал шаман, седнал кръстато в центъра, се пробуди, очите му примигаха и се отвориха. Озърна се и видя Ублала Пунг, застанал точно извън ръба.

— Сега, момко — промълви той.

Разплакан, младият тартенал затича напред, с нож в ръка — беше ножът на самия Арбат, желязото бе почерняло от старост, глифовете по острието бяха така изтъркани, че бяха станали почти невидими.

Арбат кимна, щом Ублала Пунг стигна до него и заби оръжието дълбоко в гърдите му. Не откъм страната на сърцето, на Старата гърбица му трябваше време, докато умре, да изкърви силата си, да захрани множеството призраци, които вече се надигаха от гробовете.

— Бягай оттук! — извика Арбат, докато падаше на една страна: от устата му се заизлива кръв. — Бягай навън!

Ублала Пунг изрева като малко дете и побягна.

Призраците се сбираха, чистокръвни и със смесена кръв, погребани през столетия и столетия, разбудени след толкова дълго.

И Арбат Старата Гърбица им показа новия им бог. А след това им показа, със силата на своята кръв, пътя напред.

Куру Кан се усети, че го надига прилив, изхвърлен беше напред като от огромна вълна и изведнъж навсякъде около него имаше духове, цяла армия.

Теломен Тартено Тоблакай.

Тартенал…

Понесоха се напред, хаосът бе изтласкан, присви се, после атакува отново.

Стотици изчезнаха.

Хиляди заридаха в смъртна агония.

Куру Кан се озова близо до воина тоблакай, точно пред залитащата фигура, и се пресегна назад, сякаш за да сграбчи тоблакая за гърлото. Стегна с ръка и задърпа.

Вода, разбиващ се в скали прибой, коралов пясък, местещ се подивял под нозете. Ослепителен зной от бушуващо слънце.

Залитане към брега… и да, дотук можеше да стигне Куру Кан.

До брега.

Пусна воина, видя го как залитна на островния плаж, как повлече пронизания си с меча крак…

Морето се пресегна и с рязко, грохотно всмукване сграбчи Куру Кан.

Вода навсякъде, кипнала, дърпаща го към все по-дълбоко и по-тъмно.

Бяха свършили.

Бяха свършени.

А морето, приятели, не сънува за вас.

Император Рулад Сенгар лежеше мъртъв на арената. Кръвта му бе изтекла и плътта му беше бяла като речна глина и също толкова студена. Пясък запрашваше потните монети и всичката кръв, която се бе изляла от него, ставаше черна.

Зрителите чакаха.

Чакаха Императорът на хилядата смърти да се вдигне отново.

Слънцето се вдигаше все по-високо, звуците от битката из града се приближаваха.

И ако някой бе погледнал, щеше да види една точка над хоризонта на север. Която ставаше все по-голяма.

На една улица недалече от Вечния домицил Фидлър поведе отделението си на покрива на някаква изтърбушена обществена сграда. Прашинки пепел се вихреха в сгорещения утринен въздух и целият град, докъдето можеха да видят, беше забулен от прах и пушеци.

Бяха изгубили Геслер и отделението му още от засадата при гарнизона, но Фидлър не беше особено притеснен. Цялата съпротива беше объркана. Прибяга снишен до ръба на покрива към Вечния домицил, огледа напред и долу по улицата.

Виждаше се порта, затворена, но без стражи. „Адски странно. Къде ли са всички?“

Върна се при чакащите го в центъра на плоския покрив войници.

— Добре — заговори им, като остави арбалета и заотваря мешката си. — Има една порта, която мога да гръмна с проклетия оттук. После слизаме долу, право през нея и вътре, бързо и зло. Избиваме всички по пътя, ясно? — Внимателно зареди арбалета, след това продължи указанията си: — Тар поема ариергарда при прекосяването на улицата. Ботъл, дръж всичко, което имаш подръка…

— Сержант…

— Не сега, Коураб. Слушай! Тръгваме към тронната зала. Искам Кътъл отпред…

— Сержант…

— … с острилки в ръката. Корик, ти след него…

— Сержант…

— Какво, в името на Гуглата, Коураб?

Коураб сочеше. На север.

Всички се обърнаха.

И видяха огромен бял дракон, понесъл се право надолу към тях.

Разпръснатите тук-там тела на ледерийски войници и малките пожари, останали след взривовете, бяха достатъчна следа за Бързия Бен и Хедж и сега те се бяха присвили пред един вход на изгоряла сграда.

— Слушай — настояваше Хедж, — покривът тук е точно срещу портата. Познавам Фид и ти казвам, той е на онзи проклет от Гуглата покрив!

— Добре, добре. Води, сапьор. — Бързия Бен поклати глава. „Нещо тук… не знам…“

Скочиха вътре. Вонята на дим беше люта, хапеща. Овъглени останки навсякъде, сметта на рухнала империя.

— Там — посочи Хедж и поеха по някакъв коридор, после по стълбище нагоре.

„Нещо… о, богове!“

— Давай! — изръмжа Бързия Бен и тласна сапьора напред.

— Какво…

— Бързо!

Огромният дракон летеше право към тях.

Фидлър видя как звярът отвори уста, разбра какво предстои, вдигна арбалета и стреля.

Стрелата се понесе напред.

Един заден крайник изплющя да я отбие настрани.

И проклетията се взриви.

Експлозията прикова морските пехотинци на покрива, Фидлър се претърколи назад.