Вихърът на Жътваря

Остави командването на главните сили на Юмрук Блистиг, а тя събра петстотинте оцелели морски пехотинци с Юмрук Кенеб и своя конен отряд и се отправи към имперския дворец, така наречения Вечен домицил.

Синн — яздеше зад Лостара Юил — извика, когато драконът се появи над града. След това се разсмя и запляска с ръце, когато поне две проклетии и след тях вълна след вълна яростна магия прогониха съществото.

Предните отделения на капитан Фарадан Сорт още действаха — за това имаше обилни доказателства. И вече бяха в двореца, или поне много близо. „И са в настроение.“

Повечето командири щяха да се разгневят на това — неконтролирани войници, които сеят хаос някъде напред, шепа мърляви морски пехотинци, живели твърде дълго сред дивата пустош, сега да избиват дворцовата врата, побеснели от жажда за кръв и възмездие. Така ли трябваше да бъде прогласено завоеванието й? Щяха ли проклетите глупци да оставят нещо живо и дишащо в двореца?

А какво да кажем за този неубиваем император? Лостара Юил не вярваше, че такова нещо изобщо е възможно. „Една проклетия в скута на кучия му син там, на трона му, и готово.“ При това не можеше да го изключи за Фидлър. Една стъпка в тронната зала, пльок с онзи грамаден арбалет, а след това сержантът скача назад и заляга, а цялата зала избухва. Вероятно щеше с радост да се самоубие заради такова удоволствие.

И все пак, макар несъмнено да споделяше тези виждания, Тавори не каза нищо. Нито прикани бойците си да забързат — не че бяха във форма за това, особено пехотинците. Вървяха с отмерена крачка, а гражданите започнаха да се появяват от страничните улици и улички да погледат марша им. Някои дори започнаха да викат за добре дошли с изпълнени с облекчение гласове.

Градът беше пълна бъркотия. Вълнения, земетресения и морантски муниции. Лостара Юил започваше да съзнава, че ако пристигането на Ловците на кости означава нещо, то е обещание за връщане към ред, законност и по ирония на съдбата — мир.

„Но, адюнкта, ако се задържим тук прекалено дълго, това ще се обърне. Винаги се обръща. Никой не обича да е под петата на окупатор. Просто човешка природа, да вземеш собственото си отчаяние и да му придадеш лице на чужденец, а след това да пуснеш на воля псетата да лочат кръв.“

Колоната забавяше, все повече тълпи се трупаха пред тях. Тук-там се надигаха и затихваха възгласи. Ледерийски думи, тонът — някъде между надежда и настойчивост.

— Адюнкта, какво повтарят те?

— Име — отвърна Тавори. — Е, по-скоро две имена. Едното е „Спасителя“. Другото…

— Другото… какво?

Тавори й хвърли бърз поглед и сви устни.

— Император.

Император?

— Но аз мислех, че…

— Нов император, капитане.

„О, и ние нямаме какво да кажем за това?“

Пред тях имаше стена от граждани, блокирала всякаква надежда за преминаване. И през тази стена се движеше малка група, пробиваше си път към най-предните редици.

Адюнктата вдигна ръка и колоната спря.

Групата се появи: неимоверно дебела жена най-отпред, следвана от съсухрен дребен мъж, който като че ли носеше плъхове в джобовете на наметалото си, а след тях двама мъже, май братя. И двамата слаби, единият в униформа на офицер, другият — загърнат в дрипаво, оцапано с кръв одеяло.

Тавори слезе от коня и махна с ръка на Лостара да направи същото.

Тръгнаха към групата. Дебелата жена пристъпи встрани и с изненадващо елегантно махване с пълната си ръка каза:

— Командир, представям ви Брис Бедикт, бивш поборник на крал Езгара Дисканар — преди завоеванието на Едур, — а сега провъзгласен за Спасителя. И неговия брат Техол Бедикт, финансов гений, освободител на потиснатите, при това не чак толкова лош в леглото, който в този момент бива провъзгласен за новия император на Ледер от своите възлюбени поданици.

Адюнктата, изглежда, се затрудни с отговора.

Лостара зяпна този Техол Бедикт — въпреки че, честно казано, очите й по-скоро искаха да се позадържат на Брис — и се намръщи на отвратителното одеяло, увито около него. Финансов гений?

Този път Брис Бедикт пристъпи напред и също като грамадната жена заговори на търговската реч:

— Бихме желали да ви придружим до Вечния домицил, командир, където, вярвам, ще намерим един император без империя, който ще трябва да бъде свален. — Поколеба се и добави: — Приемам, че идвате като освободители. И съответно нямате никакво желание да се задържите дълго и да прекалите с гостоприемството ни.

— С това искате да намекнете, че не разполагам с достатъчно сили, за да наложа трайна окупация — каза адюнктата. — В течение ли сте, Брис Бедикт, че източните ви граници са нападнати? И че армия от съюзници в момента нахлува в империята ви?

— Като завоеватели ли идвате тогава? — попита Брис Бедикт.

Адюнктата въздъхна, после развърза и смъкна шлема си. Измъкна ръката си от ръкавицата, прокара я през късата си, мокра от пот коса и каза:

— Гуглата да не дава. Отворете ни тогава път през тези хора, Брис Бедикт. — Замълча, хвърли поглед на Техол Бедикт и се намръщи. — Доста свенлив сте за император.