Вихърът на Жътваря

Техол отхвърли твърдението й със сияйна усмивка и тя го преобрази, и изведнъж Лостара забрави всичко за войнствения му на вид брат.

„Духове на пясъците, тези очи…“

— Искрено се извинявам, командир. Признавам, че бях донякъде стъписан.

Адюнктата кимна замислено.

— От това публично провъзгласяване, предполагам…

— Не, не това. Тя каза, че не съм бил чак толкова лош в леглото. Което според мен си е жива похвала в сравнение с „не чак толкова добър“…

— О, Техол — каза дебелата жена, — просто реших да те похваля.

— Похвала ли, Ръкет? Ти не знаеш значението на тази дума! Обаче само като те погледна и ми е трудно да не… Знаеш какво имам предвид.

— Не знам.

— Все едно! — Техол плесна с ръце. — Получихме си фойерверките, хайде сега да започваме парада!

Сирин Канар тичаше по коридора, далече от боевете. Проклетите чужденци бяха във Вечния домицил и избиваха наред — никакви призиви за капитулация, никакви заповеди да хвърлят оръжия. Само онези смъртоносни метални стрели, сечащите къси мечове и опустошителните взривове. Съгвардейците му загиваха на купища, кръвта им се плискаше по девствено чистите доскоро стени.

Сирин се беше заклел да не го сполети тази съдба.

Нямаше да убият канцлера. Той щеше да им потрябва, а освен това беше старец. Явно невъоръжен, мирен човек. Цивилизован. А гвардеецът, когото щяха да заварят да стои до него, какво пък, той не носеше нищо освен нож на колана си. Никакъв меч, никакъв щит, никакъв шлем или броня дори.

„Мога да остана жив там, точно до канцлера.“

„Но къде е той?“

Тронната зала беше празна.

„Императорът е на арената. Лудият глупак все още си играе на своите безсмислени жалки двубои.“ И канцлерът щеше да е там, последен ироничен свидетел на глупостта на Тайст Едур. „Последният Тайст Едур в града. Да.“

Забърза напред.

Ден на лудост — щеше ли изобщо да свърши?

Канцлер Трайбан Гнол отстъпи назад. Осъзнаването изведнъж го порази със силата на удар с ковашки чук. „Рулад Сенгар няма да се върне. Императорът на хилядата смърти… е умрял в последната си смърт.“

„Тоблакай. Карса Орлонг, не знам какво си направил, не знам как — но ти разчисти пътя.“

„Разчисти го и заради това те благославям.“

Огледа се и видя, че жалката публика се е разбягала — да, Вечният домицил беше превзет, врагът беше вътре. Обърна се към стоящия до него Финад.

— Варат Таун.

— Сър?

— Тук приключихме. Събери войниците си и ме придружете до тронната зала, където ще изчакаме завоевателите.

— Слушам, сър.

— И доведете онази вещица. Искам да разбера какво се случи тук. И защо тя поряза ръката си с онзи нож. Искам да знам всичко.

— Да, канцлер.

Капитанът се отнесе изненадващо внимателно с пребледнялата жена, всъщност като че ли й прошепна нещо, а тя кимна уморено. Очите на Трайбан Гнол се присвиха. Не, не вярваше на този нов Финад. Де да беше Сирин сега с него.

Докато излизаха от арената, канцлерът се спря за един поглед назад, един последен поглед към жалката фигура, просната върху кървавия пясък. „Мъртъв. Той наистина е мъртъв.“

„Всъщност през цялото време знаех, че ще е Карса Орлонг. Да, знаех го.“

Беше почти изкушен да тръгне назад, да слезе на арената и да застане над тялото на Рулад Сенгар. И да се изплюе в лицето му.

„Няма време. Това удоволствие ще трябва да почака.“

„Но се заклевам, че ще го направя.“

Кътъл им махна с ръка и Фидлър поведе отделението към него.

— Това е главният подстъп — рече Кътъл. — Това трябва да е.

Фидлър кимна. Коридорът беше пищно украсен, впечатляващо широк, със сводест таван, блеснал от златен варак. Нямаше обаче никого.

— Къде са стражите и в коя посока е тронната зала?

— Представа нямам — отвърна Кътъл. — Но бих предложил да тръгнем наляво.

— Защо?

— Без причина, освен че всички, които се опитваха да избягат от нас, общо взето завиваха натам.

— Разумно, освен ако всички не са се запътили към задния изход. — Фидлър изтри потта от очите си. О, това кръвопролитие беше гадно, но бе оставил войниците си да действат въпреки неодобрителните погледи от страна на Бързия Бен. Проклетият Висш маг и вирнатият му нос — и откъде в името на Гуглата идваше цялата тази магия? Бързака изобщо не беше показвал такова нещо преди. Изобщо.

Погледна Хедж.

Същият си беше. Не по-стар от последния път, когато го беше видял. „Богове, това не може да е истина. Върнал се е. Жив, диша, пърди…“ Вдигна ръка и го тупна по главата.

— Ей, що се биеш бе?

— Извинявай. Но съм сигурен, че бях длъжен да го направя поне веднъж.

— Кой ти спаси кожата в пустинята? И там, под града?

— Някой призрак, и само за лошо — отвърна Фидлър.

— Качулатия да те вземе, с тая бяла брада приличаш на старец, Фид, знаеш ли го?

„О, я млъкни.“

— Арбалети заредени, всички. Готови? Добре. Води, Кътъл, но бавно и внимателно, нали?

Бяха на пет крачки навътре в коридора, когато един страничен вход вдясно от тях изведнъж се изпълни с хора. И касапницата започна отново.

Тар пръв видя стареца, онзи най-отпред, а и да не го беше видял първи, стреля преди всеки друг. И стрелата се заби отстрани в главата му, точно в лявото слепоочие. И всичко изплиска от другата страна.