Вихърът на Жътваря

Покривът хлътна под тях с тежко стържене и скърцане.

Драконът се хлъзна настрани и надолу, прекършените криле заплющяха като платна в буря.

Излетя втора стрела, за да го прихване.

Нов взрив отпрати дракона назад и надолу, в една сграда, и тя се срина с оглушителен рев.

Фидлър се завъртя рязко…

… и видя Хедж…

… и Бързия Бен, който тичаше към ръба на покрива, вдигнал ръце. Магия кипеше около него, все едно беше нос на кораб, заорал през водата.

Фидлър скочи и последва магьосника.

Драконът вече се измъкваше от развалините на сградата до Вечния домицил. Надупчен и разкъсан, с щръкнали кости, кръв швиртеше от ужасните рани. А след това — невероятно — отново се извиси към небето и разкъсаните криле заплющяха — но Фидлър знаеше, че всъщност го издига магия.

И щом драконът се отдели от рухналата сграда, Бързия Бен издигна магията си, вълна от пращящ огън, която го отпрати назад.

Още.

И още една — драконът беше вече на две улици разстояние, гърчеше се под изригващите атаки.

После, с пронизителен писък, драконът се издигна още по-нависоко и отлетя. Бягаше.

Бързия Бен отпусна ръце, падна на колене.

Зяпнал след бързо смаляващия се дракон, Фидлър подпря арбалета на рамото си. И каза на далечното същество:

— Това не е твоята битка. Шибан дракон!

После се обърна и зяпна Хедж.

Той също го зяпаше и се хилеше.

— Не си призрак?

— Не съм призрак. Да, Фид, върнах се.

Фидлър се намръщи и поклати глава.

— Гуглата да ни е на помощ на всички. — Обърна се към Бързия Бен. — А ти, в името на Бездната, къде беше?

Надигнал се на полусрутения покрив, Ботъл ги зяпаше. Не познаваше единия, но явно беше сапьор. И проклет Подпалвач на мостове.

До него Корик простена и се изплю.

— Виж ги — рече.

Ботъл кимна.

И странно, за всички войници в отделението нищо повече нямаше нужда да се каже.

Ботъл примижа след бързо стапящия се в небесата дракон. „Приятно ми беше да се запознаем.“

Трул Сенгар нежно вдигна ръцете на Серен и се отдръпна от прегръдката й. Тя се беше отпуснала на гърдите му, не искаше този миг да свърши. Нещо студено обаче се сви на юмрук в стомаха й, тя потръпна и извърна очи.

— Серен…

Тя го погледна.

— Брат ми… Родителите ми.

— Знам — промълви тя.

— Не мога да се престоря, че ги няма тук. Че не значат нищо за мен.

Тя само кимна. Не посмя да се довери на себе си и да проговори.

Трул мина през прашната стая. Беше оголена буквално от всичко, колкото и оскъдно да е било. Бяха си легнали върху наметалата, гледани от паяци по ъглите под тавана и от прилепите, увиснали на редица под перваза на прозореца. Той взе имасското копие, което бе подпрял на стената, обърна се към нея и се помълчи да се усмихне.

— Мога да се оправя сам. А и сам ще се движа по-бързо.

— Тръгвай тогава — отвърна тя и изпита болка от внезапната твърдост в гласа си.

Опитът за усмивка се задържа още за миг, после той кимна и излезе в коридора.

Серен Педак го догони.

— Трул…

Той спря на прага.

— Разбирам, Серен. Всичко е наред.

„Не, не е наред!“

— Моля те. Върни се.

— Ще се върна. Нищо друго не мога да направя. Имаш всичко от мен, всичко, което е останало.

— Значи имам всичко, което ми трябва — отвърна тя.

Той я погали по бузата.

И тръгна.

Тръгна по пътеката през двора. Към улицата.

Към Вечния домицил.

От сенките на отсрещната улица го наблюдаваше Блудния.

— Чувствам се много по-добре.

Брис Бедикт се усмихна на брат си.

— И изглеждаш по-добре. Е, Техол, значи слугата ти е Древен бог.

— Взимам всеки, когото намеря.

— Защо очите ти са различни?

— Не съм сигурен, но мисля, че Бъг може да е сляп за цветовете. Синьо и зелено, зелено и синьо, а колкото до кафявото — забрави.

Въпросният слуга, който случайно беше и Древен бог, влезе в стаята.

— Намерих я.

Техол скочи.

— Къде? Жива ли е?

— Да, но имаме да свършим работа… пак.

— Трябва да го намерим онзи… онзи Танал…

— Не се налага — отвърна Бъг и очите му се спряха на трупа на Карос Инвиктад.

Брис направи същото. Едно двуглаво насекомо бавно пълзеше към изсипаните вътрешности.

— Какво, в името на Блудния, е това?

А Бъг изсъска през зъби:

— Да, той е следващият.

Отвън на двора и в улицата по-натам се трупаха граждани, като приливна вълна. Имало бе някакви оглушителни взривове, а след това — грохот на магия, който не можеше да се сбърка с нищо друго, но всичко това бе краткотрайно.

Техол се обърна към Бъг.

— Чуй тази тълпа. Ще можем ли да излезем оттук живи? Наистина не съм в настроение за Удавяне. Особено за собственото си.

— Не внимаваш, братко — изсумтя Брис. — Ти си герой. Искат да те видят.

— Нима? Хм, изобщо не си представях, че го имат това у себе си.

— Нямат го — отвърна кисело Бъг. — Ормли и Ръкет похарчиха цяло имане за клакьори.

Брис се усмихна.

— Унизен ли си, Техол?

— В никакъв случай. Бъг, отведи ме при Джанат. Моля те.

Брис Бедикт повдигна вежди. „А, така било, значи.“

„Добре.“

„Хубаво.“

Един оцелял офицер от градския гарнизон капитулира формално пред адюнктата на западната порта и Тавори вкара окупационната си армия в Ледерас.