Вихърът на Жътваря

Улучиха го и други стрели, поне още две, завъртяха на място мършавото, но иначе облечено в хубав халат тяло, преди да рухне на пода.

Неколцината стражи, които придружаваха стареца, залитнаха назад, поне двама шибнати много точно, и Тар вече тичаше напред, вадеше късия си меч и нахлузваше щита на лявата ръка. Тресна се силно в Коураб, който правеше същото, и изруга, когато онзи се озова пред него.

Тар вдигна меча, обзет от внезапно, непреодолимо желание да удари кучия син по главата… но не, това да го оставим за враговете…

Които хвърляха оръжията си и отстъпваха назад в коридора.

— В името на Гуглата! — изрева Бързия Бен, дръпна Тар, подмина го и избута Коураб на другата страна. — Те се предават, проклети да сте! Престанете да избивате всички!

А откъм ледерийската група женски глас извика на малазански:

— Предаваме се! Не ни убивайте!

Този глас бе достатъчен, за да спре всички.

Тар се обърна рязко, както и останалите, и всички погледнаха Фидлър.

Сержантът кимна.

— Вземете ги в плен тогава. Могат поне да ни отведат до проклетата тронна зала.

Смайлс притича до тялото на стареца и взе да смъква всичките дебели пръстени по ръцете му.

Един ледерийски офицер пристъпи напред, вдигна ръце и заяви:

— Тронната зала е празна. Императорът е мъртъв — тялото му е на арената…

— Отведете ни там тогава — заповяда Бързия Бен и хвърли гневен поглед на Фидлър. — Искам да го видя лично.

Офицерът кимна.

— Тъкмо идваме оттам, но добре.

Фидлър махна на отделението си, после се намръщи на Смайлс.

— Това го направи по-късно, войник.

Тя се озъби като псе над плячка, после извади единия си широк нож и с две дивашки посичания прибра хубавите ръце на стареца.

Трул Сенгар пристъпи на пясъка на арената, приковал очи в тялото, лежащо в другия край. Блясък на монети, главата кривната назад. Бавно закрачи натам.

В коридорите и залите на Вечния домицил цареше хаос. Можеше да потърси родителите си по-късно, но подозираше, че няма да ги намери. Сигурно си бяха отишли с останалите Тайст Едур. На север. В отечеството. Тъй че в края на краищата и те бяха изоставили Рулад, най-малкия си син.

„Защо лежи така застинал? Защо не се е върнал?“

Стигна до Рулад и падна на колене. Остави копието си. Липсваща ръка. Липсващ меч.

Вдигна главата на брат си. Тежка, лицето толкова нашарено от белези, така изкривено от болка, че бе почти неузнаваемо. Отпусна я в скута си.

„Вече два пъти съм принуден да правя това. С брат, чието лице, тук под мен, лежи така мирно. Така изпразнено от живот. Изглежда толкова… грешно.“

Искал бе да опита, за сетен път, да опита да предложи благоразумие на своя млад брат, да го призове в името на всичко, което беше някога. Преди всичко това. Преди в проява на глупав, но разбираем устрем да сграбчи дръжката на един меч сред ледено поле.

Рулад след това, в друг момент на слабост, щеше да обяви Трул за Остриган. За мъртъв в очите на всички Тайст Едур. И да го прикове към камък, за да зачака бавна изтощителна смърт. Или надигането на вода.

Трул бе дошъл, за да му прости, да. Това беше викът в сърцето му, вик, с който бе живял сякаш цяла вечност. „Ти беше ранен, братко. Ужасно ранен. Той те посече, свали те, но без да си мъртъв. Направи каквото е трябвало да направи, за да сложи край на твоя кошмар. Но ти не го видя така. Не можеше.“

„Вместо това видя, че братята ти те изоставят.“

„Тъй че сега, братко, докато аз ти прощавам, няма ли и ти вече да ми простиш?“

Отговор нямаше да има, разбира се. Не и от това вечно замръзнало, вечно празно лице. Трул беше закъснял. Твърде закъснял, за да прости, и твърде закъснял, за да му бъде простено.

Зачуди се дали Серен беше знаела, дали бе предположила какво ще завари тук.

При мисълта за нея гърлото му се стегна. О, не беше знаел, че може да съществува такава любов. И сега, дори сред пепелищата, които го заобикаляха тук, бъдещето се разлистваше като цвят, ароматът му бе невероятно сладък.

„Това означава любовта. Най-после разбирам…“

Ножът мина под лявата му плешка и прониза сърцето.

Широко отворени очи във внезапна болка, в изумление. Трул усети как главата на Рулад се килна настрани в скута му, после се хлъзна от ръцете му — те бяха изгубили всякаква сила.

„О, Серен, моя любов.“

„О, прости ми.“

Озъбен, Сирин Канар отстъпи назад и изтръгна оръжието. Един последен Тайст Едур. Вече мъртъв, от собствената му ръка. Все още справедливост имаше на този свят. Беше очистил Ледерийската империя с този нож и с капещата от него гъста кръв.

Забиване в сърцето, краят на неговото безшумно промъкване по пясъка. Пое си дъх, толкова дълго го беше задържал през последните три стъпки. И благословената му сянка, точно под краката му — без риск да тръгне напред и да предупреди кучия син. Точно в този момент една сянка прелетя над пясъка — проклета сова, посред бял ден, представи си! — но глупакът не я забеляза.

Слънцето се беше издигнало до най-високата си точка.

И всяка сянка се беше присвила, разтреперана под огнения владетел в небето.