Вихърът на Жътваря

В двора на един хан, станал с помощта на престъпни схеми собственост на Раутос Хиванар, огромен метален къс, огънат под прави ъгли, се издигна право нагоре до два пъти ръста на стоящия пред него мъж. И откри в основата си ядро от бял огън.

А след това съоръжението се наклони, падна напред като ковашки чук.

Раутос Хиванар скочи настрани, за да се измъкне, но не достатъчно бързо — огромният предмет се стовари отзад върху краката му.

Затиснат, докато белият огън пълзеше към него, Раутос усети как кръвта изтича от краката му и превръща пръстта на двора в кал.

„Да — помисли си, — започна с кал и свършва…“

Белият огън го обгърна.

И изсмука от ума му всякакъв спомен.

Онова, което умря малко след това, не беше Раутос Хиванар.

Огромната пулсираща паяжина трептя само няколко мига. Разместването на частите на машината и цялото унищожение, което предизвика, бе още по-краткотрайно. Но през това време всички, които бяха погълнати от белия огън, изпразниха живота си в него. Всеки спомен, от болката на раждането до сетния миг на смъртта.

Машината, уви, наистина беше счупена.

Когато ехото на стенещия камък и метал бавно заглъхна, паяжината примига и загасна. И само прахта се бореше с пушека във въздуха над Ледерас.

Рухнаха още няколко останали каменни и тухлени стени, но това бяха само скромни намествания след вече станалото.

А когато всичко се утаи, първите гласове на болка, първите викове за помощ се занадигаха вяло изпод купищата отломки.

Развалините на Къщата с люспите бяха само бяла прах и от нея не се надигна нищо.

Коритото на един канал се бе пропукало по време на земетръса и се бе отворила широка цепнатина, през която водата нахлу устремно и разрови жили през здравия зид от тухли и баласт. И сред грохота на падащи сгради заровените дълбоко основи се заразместваха.

Едва забележима сред всичко това, експлозията, прорязала канала с гейзери от кал и вода, беше сравнително малка, но се оказа съществена в един детайл. Защото докато калният порой канална вода се лееше над огъващите се все още улици, от канала изпълзя една фигура.

Старец.

Който се изправи, с подгизнала от кафява вода разкъсана риза, и не помръдна, докато белият хаос и копията ослепителна светлина раздираха Ледерас. Който всъщност остана неподвижен и след като тези ужасяващи събития спряха.

Старец.

Разкъсан между нажежена до бяло ярост и убийствен страх.

Заради това, което беше, страхът надви. Страх не за него самия, разбира се, а за един смъртен, който скоро щеше да умре.

А той нямаше да стигне до него навреме.

Е, щеше да е яростта тогава. Мъстта срещу Блудния трябваше да дочака реда си. Първо, мъст срещу един мъж. Карос Инвиктад.

Маел, Древния бог на моретата, го чакаше работа.

Лостара Юил и адюнктата яздеха една до друга в челото на колоната към западната стена на града. През прахта се виждаха огромни пукнатини, портата зееше.

Конете бяха изтощени, с бяла пяна по ноздрите.

„Почти стигнахме.“

— Адюнкта, взривове ли бяха това?

Тавори я погледна косо и поклати глава.

— Няма начин — заговори зад тях Мейсан Джилани. — Цялата пасмина има само шепа трошилки. Нещо друго е.

Лостара се извърна в седлото.

До Мейсан Джилани яздеше Синн. И не яздеше добре при това. Джилани караше плътно до нея, готова да я подхване. Детето изглеждаше замаяно, като пияно. Лостара се извъртя отново и попита адюнктата:

— Какво й е?

— Не знам.

Пътят започна да се изкачва към портата и видяха вляво от себе си реката. Гъста от наносите тиня. Малазанската флота и два Трона на войната бяха пристигнали. Ядрото на армията беше едва на две или три камбани зад колоната на адюнктата и Юмрук Блистиг ги беше подкарал здраво.

Приближиха се.

— Тази порта никога вече няма да се затвори — отбеляза Лостара. — Всъщност удивена съм, че още стои.

Дяланите блокове в арката се бяха изхлузили и паднали, бяха разбили тежките дървени крила.

Когато се приближиха, от сенките излязоха двама морски пехотинци. Приличаха на тежки. И двамата бяха ранени. Единият, далхониец, им махна с ръка.

Адюнктата дръпна юздите пред тях и първа слезе от коня си и се приближи.

— Още държим — каза далхониецът. После вдигна окървавената си ръка. — Някакъв кучи син ми сряза сухожилието — всичко се е намотало под кожата. Боли по-лошо от чеп в задника.

Адюнктата подмина двамата пехотинци и навлезе в сянката на портата. Лостара даде знак на колоната да спре, след което тръгна след Тавори. Докато минаваше покрай пехотинците, попита:

— Коя рота сте?

— Трета, капитане. Пето отделение. Отделението на сержант Бадан Грук. Аз съм Релико, а този тъпак е Вастли Бланк. Хубав бой беше, да ви кажа.

Напред, през прашния сумрак, след това навън под прашната, изпълнена с пушеци светлина. И там тя спря, като видя безбройните трупове и реките кръв.

Адюнктата стоеше на десет крачки навътре, а Кенеб куцукаше към нея и на лицето му се бе изписала отчаяна радост.

„Хубав бой, да ви кажа.“

Стария Арбат Гърбицата излезе на разчистеното и спря до дремещия гигант в центъра. Изрита го.

Лек стон.

Изрита го пак.

Очите на Ублала Пунг се отвориха и зяпнаха неразбиращо. После тартеналът се надигна.

— Време ли е?