Вихърът на Жътваря

„Така да бъде. Не разчитай на мен, Феар Сенгар. Аз дори не познавам силата си, нито имам контрол над нея. Тъй че не разчитай на мен.“

„Но ще направя каквото мога за тебе.“

Обещание, което нямаше да изрече на глас, защото беше твърде късно за това. Виждаше го в студените му очи, във вкочаненото вече лице.

„По-добре да не очаква нищо, да. Тъй че ако се проваля…“ Но не можа да довърши тази мисъл, не и с всички думи, които трябваше да последват, толкова ярко изрисувани в ума й — със страх.

Феар Сенгар тръгна и я остави зад себе си. Тя го последва и видя, че вече не държи меча си. Всъщност изглеждаше по-отпуснат, спокоен, отколкото изобщо го беше виждала някога.

В този момент не разбра значението на това преобразяване. У един воин. Воин, който знаеше да убива.

Може би винаги беше знаел, че това пътуване ще свърши. Може би онова привидно случайно гостуване бе точно затова и на Удинаас му бе показано, че всяко негово решение в интервала ще го доведе дотук, неизбежно като прилива. И бе изхвърлен най-сетне тук, плавей в тинестата вода.

„Скоро ли ще вечерям прасец от ранаг? Не мисля.“

Тялото на женската Имасс бе жалка гледка. Изсъхнало, с изпънати крайници, след като сухожилията се бяха стегнали. Буйната й коса беше израсла като корени от мъртво дърво, ноктите на късите й дебели пръсти — с цвета на корубата на костенурка. Опушените гранати на очите й бяха хлътнали в очните кухини, но все още сякаш се взираха злокобно в небето.

„Да, Гадателката на кости. Вещицата, дала душата си, за да запуши раната. Колко благородно — това неуспяло, безполезно жертвоприношение. Не, жено, за тебе аз няма да плача. Трябвало е да откриеш друг начин. Трябвало е да останеш жива, сред своето племе, да ги изведеш от тъмната пещера на блаженото им невежество.“

— Светът отвъд умира — каза Клип така, сякаш бе доволен от тази перспектива. Пръстените на двата края на верижката запяха. Един сребърен, един златен, завъртяха се като в мъгла.

Силхас Руин изгледа накриво сънародника си Тайст Андий.

— Клип, оставаш сляп за… необходимостта.

В отговор — презрителна усмивка.

— Едва ли, Бяла врано. Едва ли.

Воинът албинос извърна странните си, плувнали в червени кръгове очи към Удинаас.

— Тя още ли е с нас?

Ръката на Кетъл се стегна в шепата на бившия роб и за да я успокои, той я стисна в отговор.

— Прецени местоположението ни преди няколко мига — отвърна Удинаас, а Клип изсъска. — Но сега — не.

Силхас Руин се извърна към портата.

— Подготвя се за нас значи. От другата страна.

Удинаас сви рамене.

— Предполагам.

Серен Педак попита:

— Означава ли това, че тя държи Финнеста? Силхас? Удинаас?

Но Силхас Руин поклати глава.

— Не. Това нямаше да се понесе. Не и от сестрите й. Не и от могъщите асценденти, които го сътвориха преди всичко…

— Защо тогава не са тук? — попита Серен. — Какво те кара да мислиш, че ще приемат да го притежаваш ти, Силхас Руин, след като няма да допуснат Менандори да го притежава — говорим за Менандори, нали?

Удинаас изсумтя.

— Камък не си оставила необърнат в мозъка ми, нали, Аквитор?

Силхас не отвърна на въпросите й.

Бившият роб погледна Феар Сенгар и видя воин, готов да влезе в битка. „Да, толкова сме близо, нали? О, Феар Сенгар, не те мразя. Всъщност навярно дори те харесвам. Може би се подигравам на доблестта, която притежаваш. Може би укорявам просто пътя, който си избрал.“

„Както укорих тази Гадателка на кости и да, едур, по съвсем същите причини.“

„Защото аз не мога да тръгна по него.“

Удинаас леко освободи ръката си от тази на Кетъл и свали стегнатото на гърба му имасско копие. Приближи се до Серен Педак. Сложи оръжието в ръцете й, без да обръща внимание на вдигнатите вежди и на объркването, изписало се на лицето й.

„Да, Аквитор, ако понечиш да окажеш помощ на Феар Сенгар — а вярвам, че ще го направиш — тогава твоята потребност е по-голяма от моята.“

„В края на краищата аз смятам да бягам.“

Силхас Руин извади двата си меча и ги заби в земята. След това започна да стяга токите и връзките на бронята си.

„Да, няма никакъв смисъл да се втурваш неподготвен, нали? Ще трябва бързо да се движиш, Силхас Руин, нали? Много бързо.“

Усети, че устата му е суха.

Суха като този жалък труп в краката му.

Серен Педак стисна ръката му и прошепна:

— Удинаас…

Той рязко дръпна ръката си.

— Направи каквото трябва, Аквитор.

„Великото ни начинание, годините с единия крак пред другия, всичко това идва до своя свършек.“

„Така че да живее кръвта. Да поздравим неизбежното.“

„И кой, щом всичко свърши, ще преброди този пурпурен прилив?“

„Руд Елале, сине мой, колко се боя за теб.“

Три точки в небето над хълмовете на юг. Онзи, когото наричаха Хедж, примижа към Улшун Прал и рече:

— Най-добре да се изтеглиш към пещерата. Стой до Онрак Прекършения. И Трул Сенгар.

Улшун Прал се усмихна.

Войникът се намръщи.

— Бързак, този дръвник не разбира малазански. — После посочи назад към скалите. — Там иди. Онрак и Трул. Хайде!

По-високият изсумтя.

— Стига, Хедж. Този „дръвник“ те разбира съвсем добре.

— Тогава защо не ме слуша?

— Откъде да знам?