Вихърът на Жътваря

Преди много време, в самото начало на това пътуване, Кетъл се беше държала близо до Силхас Руин. Защото тъкмо той й бе говорил през умиращия Азат. И той бе дал клетви да пази нея и напъпващия живот, върнал се в нея. Затова бе гледала на него като на благодетел, с цялото обожание, което може да се очаква от едно бездомниче при такива обстоятелства.

Това вече не беше вярно. О, Серен Педак виждаше достатъчно малки жестове, съпровождащи тази стара преданост, нишките, свързващи тези две толкова различни същества — общото им рождено място, драгоценното взаимно разпознаване в самотата, в отчуждението от всички останали. Но Силхас Руин бе… разкрил повече за себе си. Разкрил беше в хладното си пренебрежение жестокост, която можеше да отнеме дъха на човек. „О, и колко различно е това от историите на Кетъл за убиването на хора в Ледерас? За изцеждането на кръвта им, за заравянето на труповете им в гладната земя на Азата?“

Все пак Кетъл не проявяваше повече такива желания. С връщането си в живота тя бе изоставила старите си навици, превръщала се беше с всеки ден все повече и повече просто в едно младо момиче. Сираче.

Свидетел на непрекъснатите раздори и свади в осиновилото я семейство. На несъмнените заплахи, заканите за убийство. „Да, точно това й предложихме.“

„А Силхас Руин едва ли е над всичко това, нали?“

Но какво да кажем за Удинаас? Не разкриваше никакъв голям талант, никаква страховита мощ. Не разкриваше всъщност нищо освен дълбока уязвимост.

„А, това я привлича към него. Това, което той й връща с това стискане на ръцете, нежната усмивка, прозираща дори в тъжните му очи.“

Удинаас, осъзна стъписана Серен Педак, беше единственият приемлив за нея член на групата.

Самата тя по никакъв начин не можеше да се включи като човек, който може дори да се надява на топли чувства от страна на когото и да било от тях, не и след насилието над ума на Удинаас. Но дори пред тях тя бе разкрила неумението си в областта на приятелството. Дори когато размишляваше, изпаднала в униние, за последиците от всичко, което бе направила и не бе направила в живота си.

Газеха в прахоляка — Клип и Силхас Руин далече напред — сред могилите от мъртви дракони и се приближаваха към извисилата се порта. Феар Сенгар, който беше вървял на две крачки зад нея и вляво, я настигна. Ръката му беше на дръжката на меча.

— Не ставай глупак — изсъска му тя.

Лицето му беше изопнато, със стиснати устни.

Клип и Силхас стигнаха до портата и спряха. И като че ли се загледаха в някаква смътна дребна фигура на земята.

Удинаас забави крачка, понеже детето, чиято ръка държеше, започна да се отдръпва. Серен Педак видя как я погледна и й каза нещо много тихо.

Дори Кетъл да му отговори, беше шепнешком.

Бившият роб кимна и след миг продължиха напред. Кетъл вървеше до него без никаква видима неохота.

Какво я беше уплашило?

Какво й беше казал, че толкова лесно да я убеди да продължат?

Приближиха се още и Серен Педак чу тихата въздишка на Феар Сенгар.

— Гледат някакво тяло — рече той.

„О, Блудния да ни опази дано.“

— Аквитор — продължи Тайст Едур толкова тихо, че само тя да го чуе.

— Да?

— Трябва да зная… как ще избереш.

— Не смятам да избирам нищо — отряза го тя, обзета от раздразнение. — Нима изминахме целия този път само за да се избиете един друг сега?

Той изсумтя кисело:

— Толкова равни ли са ни силите?

— Тогава, ако наистина е безнадеждно, защо изобщо ще се опитваш?

— А нима стигнах чак дотук, за да отстъпя? Аквитор, трябва да направя каквото трябва. Ще бъдеш ли на моя страна?

Бяха се спрели далече зад другите, които като че ли бяха обкръжили трупа. Серен Педак развърза шлема си и го смъкна, оправи с ръка потната си коса.

— Аквитор — продължи настойчиво Феар, — ти показа сила — вече не си най-слабата между нас. Твоят избор може да се окаже решаващ в това кой ще живее и кой ще умре.

— Феар, какво целиш да постигнеш с душата на Скабандари?

— Избавление — отвърна той моментално. — За Тайст Едур.

— И как си представяш, че прекършената, разкъсана душа на Скабандари ще ви даде такова избавление?

— Ще ни пробуди, Аквитор. И заедно ще прочистим Куралд Емурлан. Ще изхвърлим отровата, която ни е заразила. И може би ще строшим прокълнатия меч на моя брат.

„Твърде съмнително е, проклет глупак. Дори и да събудиш Скабандари, няма ли той на свой ред да бъде заробен от тази отрова и нейното обещание за сила? А неговите страсти и желания — няма ли той самият да потърси мъст?“

— Феар, мечтата ти е безнадеждна — каза тя уморено.

И видя как потръпна той, видя ужасното отдръпване в очите му.

Дари го с бегла усмивка.

— Да, нека това наруши клетвата ти, Феар Сенгар. Не заслужавам защитата ти, особено в името на един мъртъв брат. Вярвам, че вече го разбираш.

— Да — прошепна той.

И в тази дума имаше толкова болка, че Серен Педак едва не заплака. И се укори. „Нали точно това исках! Проклятие! Това исках. Трябваше ми. Така трябва да бъде.“

„О, благословени Блуден, как го нарани, Серен Педак. Дори него. Не е по-различен от всички други.“

И изведнъж осъзна, че няма да има никакви преговори. Никакъв изход от онова, което предстоеше.