Вихърът на Жътваря

— Значи може да седим на погрешното място. Да гледаме в грешната посока. Може всички да ги колят точно сега, докато си говорим с тебе.

— Ами, Хедж, ако не беше прекъснал медитирането ми, може би щях да разбера къде трябва да сме точно сега!

— О, това беше добро, магьосник.

— Идват от юг, защото това е най-добрият подстъп.

— Като какво, като зайци?

— Не, като дракони, Хедж.

Сапьорът примижа към него.

— Около теб винаги има някаква миризма на соултейкън, Бързак. Ще видим ли най-после що за мършаво зверче се крие в тебе?

— Казваш го по ужасен начин, Хедж. А отговорът е: не.

— Още ли се чувстваш неуверен?

Магьосникът го погледна с блеснали, почти безумни очи — с нормалния си поглед, с други думи.

— Не. Всъщност тъкмо напротив.

— Как така?

— Поизправих се, много повече, отколкото съм го правил някога. Което ме прави по-… гаден.

— Виж ти.

— Не изглеждаш особено впечатлен, Хедж.

— Знам само — заговори сапьорът, докато се изправяше с тежко пъшкане, — че когато се изтъркалят върху теб, оставам само аз и безкрайните ми запаси от взривове. А това ме устройва чудесно.

— Не гръмвай тялото ми на късчета, Хедж.

— Дори ако вече си мъртъв?

— Особено тогава, защото няма да съм, нали? Ти само ще си го мислиш, защото мисълта е удобна, защото тогава ще можеш да подивееш с проклетите си взривове, докато не застанеш в един проклет от Гуглата кратер с проклета от Гуглата левга диаметър!

Последното общо взето беше крясък.

Хедж продължаваше да мижи към него.

— Не е нужно да си толкова изискан — отвърна той обидено, обърна се и се върна при арбалета, любимия си тромав изхвърляч. — О, това ще е адски забавно, нямам търпение!

— Хедж!

— Какво?

— Нещо идва.

— Откъде? — попита настръхнал сапьорът и зареди една „проклетия“ в гнездото на арбалета.

— Ха-ха. От юг, подут пикочен мехур такъв.

— Знаех си — каза Хедж, върна се и застана до мага.

Беше избрала да остане каквато е, вместо да се превъплъти във формата си на соултейкън. Това щеше да дойде по-късно. Тръгна през равнината, през високите треви. На един хребет точно пред нея чакаха две фигури. Едната беше призрак, но може би много повече от призрак. Другата беше маг, но несъмнено — много повече от маг.

Леко безпокойство смути мислите на Менандори, но бързо отшумя. Ако Руд Елале беше избрал тези двамата за съюзници, тя щеше да го приеме. Също както бе привлякъл Тайст Едур и другия, когото наричаха Онрак Прекършения. Все… усложнения, но нямаше да е сама в справянето си с тях, нали?

Двамата мъже я гледаха, докато се изкачваше по полегатия склон. Единият държеше странен арбалет. Другият си играеше с шепа лъскави камъчета, сякаш се опитваше да си избере любимо.

„Те са глупаци. Идиоти.“

„И скоро и двамата ще са прах.“

Стига до тях, изгледа ги много твърдо и каза:

— Вие двамата сте жалки. Защо стоите тук — знаете ли кой идва насам? Знаете ли, че ще дойдат от юг? Което значи, че двамата ще сте първите, които ще ги видят. И с това — първите, които ще убият.

По-високият, по-тъмнокож, леко се извърна и рече:

— Ето, че идва твоят син, Менандори. С Улшун Прал. — След това се намръщи. — Този вървеж ми е познат… Чудно, защо така и не съм го забелязал преди.

„Вървеж? Познат вървеж? Този наистина е луд.“

— Аз ги призовах — заяви тя и скръсти ръце. — Трябва да се подготвим за битката.

По-ниският изсумтя и рече:

— Не искаме никаква компания. Тъй че си избери друго място за бой.

— Изкушавам се да ти строша черепа с ръце — каза Менандори.

— Не става — измърмори магьосникът. — Всичко просто изниква обратно.

Онзи с арбалета се усмихна широко.

— Уверявам ви, нямам никакво намерение да бъда близо до вас, макар да се надявам, че ще съм достатъчно близо, за да видя зловещата ви смърт — каза Менандори.

— Кое те прави толкова сигурна, че ще е зловеща? — попита магьосникът, докато оглеждаше едно от камъчетата, вдигнал го беше на светлината, все едно е скъпоценно, но Менандори добре виждаше, че не е.

— Какво правиш? — попита намръщено тя.

Той я погледна бегло, после затвори шепата си около камъчето и го пусна зад гърба си.

— Нищо. Защо? Все едно, аз зададох въпрос.

— И аз съм длъжна да отговоря? — изсумтя тя.

Руд Елале и Улшун Прал дойдоха и спряха на няколко крачки зад мага и спътника му.

Менандори забеляза суровото изражение на сина си. „Можех ли да видя нещо друго? Не. Не и за това.“

— Любими сине…

— Изобщо не ме интересува Финнестът — каза Руд Елале. — Няма да се присъединя към теб в твоята борба, майко.

Тя го зяпна, очите й бавно се разшириха, пълни с изпепеляващ гняв.

— Длъжен си! Не мога да се изправя сама срещу двамата!

— Имаш нови съюзници — каза Руд Елале. — Тези двамата, които вече пазят подстъпа…

— Тези безмозъчни тъпаци? Сине, ти ме изпращаш на смърт!

Руд Елале изправи рамене.

— Извеждам моите Имасс оттук, майко. Те са всичко, което е важно за мен…

— Повече от живота на твоята майка?

— Повече от борбата, която тя избира за себе си! — отвърна той рязко. — Този сблъсък — тази вечна вражда — не е моя. Твоя е. Винаги е била твоя! Не искам да имам нищо общо с нея!