Вихърът на Жътваря

Менандори потръпна от яростта на сина си. Опита се да задържи погледа му, но не успя и извърна очи.

— Така да бъде — прошепна тя. — Върви тогава, сине мой, и вземи избраните си родственици. Върви!

Ала щом Руд Елале кимна и се обърна, тя проговори отново, с по-твърд тон от всичко досега.

— Но не него!

Синът й се обърна рязко и видя, че майка му сочи Имасса до него.

Улшун Прал.

Руд Елале се намръщи.

— Какво? Не…

— Сине. Наистина не разбираш. Улшун Прал трябва да остане. Тук.

— Няма да позволя…

И тогава вождът на бентрактите протегна ръка, за да спре Руд Елале — миг преди да се въплъти в драконовата си форма, за да се вкопчи в битка със собствената си майка.

Менандори изчака, външно спокойна и ведра, макар сърцето й да биеше свирепо.

— Тя казва истината — рече Улшун Прал. — Трябва да остана.

— Но защо?

— Заради тайната, която притежавам, Руд Елале. Тайната, която всички те търсят. Ако отида с теб, всички ще ни преследват. Разбираш ли? Хайде, моля те, отведи моя народ надалече оттук, на безопасно място. Отведи ги, Руд Елале, и то бързо!

— Сега ще се биеш ли на моя страна, сине? — попита Менандори. — За да опазиш живота на Улшун Прал?

Но Улшун Прал вече подканяше Руд Елале да тръгне.

— Направи каквото те моля — рече той на сина на Менандори. — Не мога да умра със страх за своя народ. Моля те, отведи ги.

Магьосникът заговори:

— Ще направим всичко, за да го опазим, Руд Елале.

Менандори изсумтя презрително и запита намръщено сина си:

— Рискуваш ли да направиш такова нещо?

Руд Елале погледна мага, после — усмихнатия с арбалета, и тя видя как странно спокойствие огря лицето му. И онази трошица безпокойство я жегна отново.

— Ще го направя — каза тогава Руд Елале и посегна с ръка към Улшун Прал. Нежен жест, длан, която леко докосна лицето на Имасс. След това Руд Елале се обърна и тръгна към стана.

Менандори се обърна рязко към двамата мъже.

— Проклети глупци!

— Точно затова не ти давам любимото си камъче — каза магьосникът.

Хедж и Бързия Бен се загледаха след нея, докато слизаше обратно по склона.

— Това беше странно — измърмори сапьорът.

— Нали.

Помълчаха още стотина удара на сърцето, после Хедж се обърна към Бързия Бен.

— Та какво мислиш?

— Знаеш точно какво мисля, Хедж.

— Същото като мен значи.

— Същото.

— Кажи ми нещо, Бързак.

— Какво?

— Онова наистина ли беше любимото ти камъче?

— Имаш предвид това в ръката ми ли? Или онова, дето го пъхнах в хубавото й бяло наметало?

С кожата си, набръчкана и зацапана от хилядолетията, прекарани в торфа, Шелтата Лор наистина бе самият символ на здрача. В тон с червеникавата коса и мрачния оттенък на очите носеше пурпурночервено наметало, черни кожени гамаши и ботуши. И обшит с бронзови пъпки елек, плътно стегнат на гърдите й.

До нея — като Шелтата, с лице към хълмовете — стоеше Сукул Анкаду, Пъстрата, петънцата по кожата й се виждаха по голите й ръце. На крехките й рамене — ледерийско нощно наметало, каквито носеха знатните и жените на Тайст Едур в империята, макар да беше някак по-невзрачно от техните.

— Скоро това селение ще бъде прах — каза Шелтата Лор.

— Това радва ли те, сестро?

— Може би не толкова, колкото теб, Сукул. Защо толкова те отвращава това място?

— Не питая любов към Имасс. Представи си, народ, който рови в пръстта на пещери стотици хиляди години. Без да строи нищо. Цялата история — пленена в спомени, изкривена в песни, пети всяка нощ. Те са дефектни. В душите им трябва да има дефект, слабост. А тези тук, те са се самозаблудили във вярата си, че наистина съществуват.

— Не всички, Сукул.

Пъстрата махна презрително с ръка.

— Най-голямата слабост тук, Шелтата, е у Бога на смъртта. Ако не беше безразличието на Качулатия, това селение изобщо нямаше да издържи толкова дълго. Дразни ме такова безгрижие.

— Е — каза с усмивка Шелтата Лор, — ще ускориш ли края на тези Имасс, въпреки че, след като селението умира, те вече са обречени?

— Не разбираш. Ситуацията е… променена.

— Какво имаш предвид?

— Тяхната самонадеяност — отвърна Сукул — ги е направила реални. Смъртни, вече. Кръв, плът и кост. Тече им кръв, умират. И все пак са в неведение за неизбежния свършек на техния свят. Избиването им от мен, сестро, ще е акт на милост.

— Нямам търпение да чуя как ти благодарят — изсумтя Шелтата Лор.

В този миг златно-бял дракон се извиси пред тях и се понесе над билата на хълмовете.

Сукул Анкаду въздъхна.

— Започва се.

Соултейкън се плъзна над склона точно пред тях, сви крилете си назад и леко кацна на земята.

Вихрушка обгърна чудовището и миг след това Менандори пристъпи навън от наситения с тежък аромат въртоп.

Шелтата Лор и Сукул Анкаду чакаха мълчаливо, с безизразни лица. Менандори приближи и спря на пет крачки от тях; грейналите й очи зашариха от едната сестра на другата и обратно.

— Е, още ли сме в съгласие? — попита тя.

— Колко славен прецедент е този миг — отбеляза Шелтата Лор.

Менандори се намръщи.

— Необходимост. Трябва поне да сме наясно по този въпрос. Не мога да стоя сама, не мога да пазя душата на Скабандари. Финнестът не трябва да попада в неговите ръце.

Сукул затаи дъх.

— Значи той е близо?