Вихърът на Жътваря

Може би в някой момент щеше да се наложи да признае поражението си. „И тогава ще трябва да навестя един дребен свадлив старец. Който работи като слуга на един нищожен глупак. Унизен, ще отида при него, за да потърся отговори. Все пак оставих Техол да живее, нали? Това би трябвало да се брои за нещо.“

„Маел, зная, че се намеси последния път. С безсъвестно пренебрежение към правилата. Моите правила. Но аз ти простих и това също би трябвало да се брои за нещо.“

Вкусът на унижението бе още по-лош от този на страха. Все още не бе готов да го направи.

Трябваше да наложи властта си над Цеданса. Но за да овладее схемата, трябваше първо да открие създателя й. Куру Кан? Не беше убеден.

„Безредия царят в пантеоните, новите и старите. Хаос, воня на насилие. Бог е намесен тук, да. Навярно е виновен самият Маел… не, тук нещо не е в ред. По-вероятно той не знае нищо, остава си в блажено невежество. Дали ще ми е от полза, ако го предупредя, че нещо се е объркало?“

Преродена империя. Вярно, Тайст Едур си имаха свои тайни. Или поне вярваха, че тези истини са добре скрити. Не бяха. Чужд бог бе наложил властта си над тях и бе превърнал един млад воин едур в свой аватар, в поборник със слабости, удобно пригодени за мрачно преклонение пред жалките недъзи на самия бог. Власт от болка, слава от деградация, теми в конфликт — една преродена империя предлагаше обещанието за мощ, за експанзия и дълголетие, но той беше длъжен да признае, че нито едно от тях не е гарантирано. „Така е с всички обещания.“

Богът изведнъж потръпна в жестоко хапещия студ и пред вихрещата се неизвестност.

Схемата се оформяше.

А в края щеше да е много късно.

— Много е късно.

— Все пак би трябвало да можем да направим нещо.

— Боя се, че не. Тя умира, господарю, и ако не се възползваме веднага от кончината й, ще го направи някой друг.

Рибата капабара беше изпълзяла с помощта на пипалата си по стената на канала, прехвърлила се беше през ръба върху каменния пасаж и се беше проснала нелепо разперена, със зяпнала уста и задъхани хриле, загледана в облачното утро, докато издъхваше. Беше дълга цял човешки бой, тлъста като търговец на овнешко от Вътрешните острови и за изумление на Техол — дори още по-грозна.

— Все пак сърцето ми се къса.

Бъг се почеса по общо взето плешивото теме и въздъхна.

— Заради необичайно студената вода е. Тия обичат топлината на тинята си.

— Студена вода? Не можеш ли да направиш нещо за това?

— „Хидрогация Бъг.“

— Разклонявате се, а?

— Не, просто се опитах да измисля името.

— Как хидрогирате?

— Представа нямам. Е, имам де, но не е съвсем законно.

— В смисъл, че е в сферата на боговете.

— Предимно. Макар че — добави той и лицето му грейна — при скорошните порои и предвид миналия ми опит в градежа на сухи основи започвам да съзирам някои възможности.

— Можеш ли да натопиш инвеститори?

Бъг отвърна с гримаса:

— Винаги виждаш деструктивната страна, а, господарю?

— Безскрупулен съм си по рождение. Макар че повечето хора биха го приели за качество. Е, наистина ли ми казваш, че нищо не можеш да направиш за горката риба?

— Господарю, тя вече е мъртва.

— Нима? О. Е, предполагам, че вече имаме вечеря.

— По-скоро петнайсет вечери.

— Все едно, имам среща, тъй че ще те отпратя с рибата към дома.

— Благодаря, господарю.

— Не ти ли казах, че тази сутрешна разходка ще се окаже много изгодна?

— Не за капабарата, уви.

— Вярно. О, между другото, трябва да ми направиш списък.

— На какво?

— Мм, налага се да ти го кажа по-късно. Както казах, закъснявам за среща. Току-що ми хрумна: тази риба прекалено тежка ли е, за да я занесеш сам?

— Ами… — проточи Бъг, — малка е като за капабара. — Помниш ли онази, дето се опита да се съвкупи с галера?

— Залозите за резултата надвишиха Удавянията. Всичко загубих него ден.

— Всичко ли?

— Три медни дока, да.

— На какъв изход заложи?

— Ами, на малки лодчици, които могат да се загребват с гребла-плавници.

— Закъсняваш за срещата си, господарю.

— Чакай! Не гледай! Налага се да направя нещо непристойно тутакси.

— Е, не, господарю.

По ъглите на улиците стояха шпиони. Малки отделения Патриотисти със сиви противодъждовни пелерини крачеха през тълпите, а те се отдръпваха да им отворят път. Крачеха наперено — ръцете им в ръкавици, отпуснати на затъкнатите в коланите палки, с наглостта на улични катили. Техол Бедикт, загърнат в одеялото си като в саронг, вървеше с благодушната лекота на аскет от някой загадъчен, но безвреден култ. Или поне се надяваше да е така. Излизането по улиците на Ледерас в тези дни включваше известен риск, какъвто не бе съществувал по времето на крал Езгара Дисканар и блажено нехайното му управление. От друга страна, това придаваше вкус на интрига и опасност на всяка разходка — включително пазаруването на презрели кореноплоди — и също така водеше до изпъване на нервите, което човек трудно можеше да потисне, колкото и плесенясали репи да носеше на гърба си.