Вихърът на Жътваря

— Ей ти го дебелия корен. Дай ми стъкленицата и се махай.

— Наистина копнея за следващия път…

— Техол Бедикт, знаеш ли за какво се използва дебелият корен?

Изгледа го, присвила подозрително очи, и Техол си даде сметка, че суха всъщност може и да е доста хубава, по някакъв земноводен начин може би.

— Не. За какво?

— Да не са те накарали да го взимаш по някакъв чудат начин?

Той поклати глава.

— Сигурен ли си? Не обичайният чай с миризма на жълто?

— Миризма на жълто ли? Това пък какво означава?

— Ако го беше мирисал, щеше да знаеш. Явно, че не си. Добре. Махай се, че почваш да ме ядосваш.

Той се изниза и тръгна към „Неизмеримите грънци на Грул“. Предполагаше се, че това описание набляга на несравнимото качество или нещо подобно, тъй като самите грънци се продаваха като часовници, за алхимични експерименти и така нататък, а подобни функции зависеха от точни скорости на изтичане.

Техол влезе в тесния влажен дюкян.

— Винаги се мръщиш, когато идваш тук, Техол Бедикт.

— Добро утро, Лаудабъл Грул.

— Сивата, да, онази ей там.

— Хубаво гърне…

— Колба, не гърне.

— Да де.

— Обичайната цена.

— Защо винаги се криеш зад всички тези грънци, Лаудабъл Грул? Виждам само ръцете ти.

— Ръцете ми са единствената важна част от мен.

— Добре. — Техол извади горната перка. — Цял комплект игли, от капабара. Степенувани по диаметър…

— Откъде знаеш?

— Ами то се вижда — назад стават по-малки.

— Да, но колко точно?

— Това ти ще си го решиш. Трябват ти игли, с които да правиш дупки. Тук имаш… колко… дванайсет. Как може да не си доволен от това?

— Кой казва, че не съм доволен? Сложи ги на тезгяха. Взимай колбата. И разкарай тоя проклет дебел корен!

След това — през улицата до малкия дюкян за животни и продавачката Шил, дундеста, шеташе непрекъснато между струпаните по рафтовете малки кафези с щъкащия и цвърчащ подир плоските й пети орляк дребни твари. Тя изписука както обикновено, зарадвана от даровете — мерната чаша-колба и дебелия корен. Последният всъщност най-често се използваше от злонамерени съпруги, за да смалят ташаците на съпрузите си. Шил обаче, с известни деликатни модификации, прилагаше смаляващите свойства на корена към развъжданите от нея животинки, като смесваше в точни дози миришещия си на жълто чай с помощта на надупчената чаша.

Срещата се вгорчи, когато Техол плесна кацналия на врата му комар само за да го уведомят, че току-що е убил миниатюрно кръвосмучещо прилепче. Смутеният му отговор, че не е схванал разликата, не бе приет добре. Но Шил все пак отвори капака на пода в дъното на дюкяна и Техол слезе по двадесет и шестте високи тесни стъпала до кривия коридор — дълъг двайсет и една крачки, — който водеше до древната кошероподобна гробница: стените й бяха изровени на три места в груби входове към ниски лъкатушещи тунели, два от които свършваха с фатални капани. Третият проход го изведе в издължена камера, заета от десетина чорлави и опърпани бегълци. Повечето изглеждаха заспали.

За щастие Главен инспектор Ръкет не беше между заспалите. Веждите й се вдигнаха, щом го видя, и възхитителното й лице грейна от непресторено облекчение. Тя му махна да седне на масата й. Маса, покрита с опърпани късове пергамент с подови скици и строителни чертежи.

— Сядай, Техол Бедикт! Искаш ли вино? На, пий. В името на Блудния, ново лице! Представа нямаш колко ми е омръзнала неизменната ми компания в този коптор.

— Явно се опитваш да измъкнеш още — отвърна той, докато сядаше. Кимна към масата.

— Повечето ми разследвания в последно време са архивни по същество, уви.

— Аха. Великата мистерия, която си разкрила. Е, по-близо ли си до решението?

— Велика мистерия ли? По-скоро проклета мистерия — и не, все още съм объркана, въпреки че картата ми расте с всеки ден. Но хайде да не говорим повече за това. Агентите ми донасят, че пукнатините в основата се разширяват неумолимо — добра работа, Техол. Винаги съм допускала, че си по-умен, отколкото изглеждаш.

— Благодаря, Ръкет. Готови ли са боядисаните плочки, за които помолих?

— Оникс довърши последната тази сутрин. Всичко шестнайсет, нали?

— Чудесно. Със скосени ръбове?

— Разбира се. Всичките ти указания бяха изпълнени най-прилежно.

— Страхотно. Я кажи за неумолимото разширяване…

— Искаш ли да се оттеглим в личната ми стая?

— Ъъъ… не сега, Ръкет. Трябват ми пари. Наливане в капитална инвестиция.

— Колко?

— Петдесет хиляди.

— Ще ни се върнат ли някога?

— Не. Губите всичко.

— Техол, при теб сметките определено се изплащат бавно. Каква ни е изгодата тогава?

— Ами… просто превъзходството на Гилдията на ловците на плъхове ще се върне.

Сънените й досега очи се ококориха.

— Краят на Патриотистите? Петдесет хиляди? Защо не седемдесет и пет? Сто?

— Трябват ми точно петдесет.

— Не очаквам възражения от страна на колегите ми в Гилдията.

— Чудесно. — Той плесна с ръце и стана.

Тя го изгледа намръщено.

— Къде отиваш?

— В личната ти стая, разбира се.

— О, колко мило.

Техол я погледна с присвити очи.

— Няма ли да дойдеш с мен, Ръкет?

— Че какъв смисъл има? Името „дебел корен“ е женска шега, нали знаеш.

— Не съм пил миришещ на жълто чай!