Вихърът на Жътваря

Беше великолепно изделие, забеляза Шурк. Чуждоземна. Глечта беше кремава на цвят, а основата бе разчертана на черни геометрични фигури върху блестящо бяло. Но най-интересното бе рисунката на издутата част. Ниско долу от едната страна имаше човешка фигура, прикована на Х-образен кръст. Над извърнатата нагоре глава на човека кръжаха врани. Стотици, всяка изрисувана най-усърдно и с най-големи подробности — врани, които излитаха — или може би долитаха — по цялата горна част на амфората. Стекли се, за да пируват с нещастния разпнат? Или излитаха от него като негови последни, умиращи мисли?

Скорген вече разпечатваше гърлото с ножа си, махаше восъка, стегнал запушалката. Издърпа я и се дръпна, щом от амфората блъвна гъста кръв и се разля по палубата.

Изглеждаше прясна. И от нея се вдигаше мирис на цветя, остър и сладникав.

— Прашец от кагенца — каза Скорген. — Предпазва кръвта от съсирване. Едурите го използват, когато рисуват храмовете си в гората — по дърветата, нали знаеш. Кръвта освещава. Не е същински храм, разбира се. Няма стени, няма таван, само горичка…

— Не обичам дърдорещи помощник-капитани — каза Шурк Елале. — Повикай останалите. Само амфорите ще ни направят богати поне за месец-два. — И тръгна към каютите.

Вратата висеше само на една кожена панта. Шурк Елале я бутна и влезе. Каютите на екипажа бяха празни и разхвърляни, сякаш са били подложени на претърсване.

На пода на най-голямата лежеше труп на едур, с разперени крайници. Ръцете и краката бяха приковани за пода. И някой го беше рязал с нож. Стаята вонеше. Очите на трупа се бяха вторачили в пустото, станали сякаш свидетели на разбита вяра, на ужасно откровение в мига на смъртта.

Чу как Скорген се приближи зад нея, чу и тихо промълвеното му проклятие.

— Изтезавали са го — рече той. — Това е капитанът. Меруди очевидно, адски близо до старейшина. Блудния дано да ни спаси, капитане, нас ще ни обвинят, ако някой ни завари на това корито, преди да потъне. Изтезание. Не го разбирам това…

— Просто е — каза тя. — Търсили са информация.

— За какво?

Шурк Елале се огледа.

— Взели са дневника, картите. Значи, пирати, да речем, биха могли да го направят, но пък защо им е трябвало да изтезават тоя нещастник? Освен това те щяха да вземат плячката. Не, който е направил това, е искал повече информация — не само каквото е можел да получи от картите. И не са давали и пет пари за плячката.

— Гадни копелета, които и да са били.

Тя отново си помисли за амфората и отвратителното й съдържание. После каза:

— Може би са имали сериозно основание. Пробийте корпуса, Скорген. Но ще изчакаме. Черното дърво не обича да потъва. Може да се наложи да го запалим.

— Клада, която може да доведе кого ли не, капитане.

— Давам си сметка за рисковете. Хайде, действай.

Шурк Елале излезе на палубата, отиде на носа и заоглежда хоризонта. Скорген и екипажът започнаха разбиването на корпуса.

„Другоземци по морето.“

„И не са приятели на Тайст Едур. Въпреки това бих предпочела да не ги срещам.“ Обърна се към средната палуба.

— Скорген! Щом свършим тук, хващаме греблата. И на брега.

Веждите му се вдигнаха към нашареното с белези чело.

— Ледерас?

— Защо не? Ще продадем плячката и ще попълним екипажа.

Той се ухили.

„Обратно в Ледерас, да. И то бързо.“

4.