Вихърът на Жътваря

— Червена маско, ледериите ни унищожават. Нападнаха и избиха много станове, заграбиха стадата. Кланът Ендинар вече го няма. Останките от Севонд и Нирита се добраха до ганетоките — само Ганеток остава силен, защото са най на изток и каквито са страхливци, сключиха договор с чужденци…

— Чужденци. — Очите на Червената маска се присвиха зад цепките. — Наемници.

Масарч кимна.

— Имаше голяма битка, преди четири сезона, и чужденците бяха унищожени. — Той махна с ръка. — Сивото чародейство.

— Победоносните ледерии не продължиха ли в марш към становете на Ганеток?

— Не, Червена маско. Много малко бяха останали — чужденците се сражаваха добре.

— Масарч. Не разбирам. Ганетоките не се ли сражаваха редом до своите наемници?

Младежът се изплю.

— Бойният им главатар събра от клановете петнайсет хиляди воини. А когато дойдоха ледериите, побягна — и воините след него. Изоставиха чужденците! Оставиха ги да бъдат изклани!

— Организирайте лагера долу — каза Червената маска. Посочи воините, застанали зад Масарч. — Поемете първата стража, по този рид, тук и на запад. Вече аз съм бойният главатар на клана Ренфаяр. Масарч, къде се крият Ганеток?

— На седем дни на изток. Сега те държат последното голямо стадо на оул.

— Масарч, оспорваш ли правото ми на боен главатар?

Младежът поклати глава.

— Ти си Червената маска. Всички стареи от Ренфаяр, твоите врагове, вече са мъртви. И синовете им са мъртви.

— Колко воини са останали сред ренфаярите?

Масарч се намръщи. После посочи с ръка зад себе си.

— Ти се срещна с нас, Бойни главатарю.

— Шестима.

Кимване.

Червената маска забеляза едно самотно куче дрей — клечеше в края на стана и като че ли го наблюдаваше. Той вдигна лявата си ръка и звярът скочи и се втурна към него. След няколко мига грамадното животно, мъжкар, стигна до него, легна и положи широката си, покрита с белези глава между краката на Червената маска. Той се пресегна и го погали по муцуната — жест, който за всички други означаваше да рискуват пръстите си. Кучето не помръдна.

Масарч гледаше ококорил очи.

— Единственият оцелял — промълви той. — От патрулен лагер. На нас не ни даваше да се доближим.

— Чужденците — каза тихо Червената маска. — Те имаха ли бойни псета?

— Не. Но бяха заклети следовници на Вълците на войната. И наистина, бойни главатарю, онези коварни зли зверове като че ли вървяха по дирите им — винаги на разстояние, но безчет. Докато стареите на Ганеток не призоваха магия и не ги прогониха всичките. — Масарч се поколеба. Червена маско, бойният главатар на ганетоките…

Зад маската бавно се очерта невидима усмивка.

— Първородният син на Капалах. Хадралт.

— Откъде знаеш?

— Утре, Масарч, ще подкараме стадата на изток — към ганетоките. Ще ми се да науча повече за тези нещастни чужденци, избрали да се бият за нас. Да умрат за народа на Оул’дан.

— Да пълзим при ганетоките, както направиха севондите и нирита?

— Вие гладувате. Стадата са твърде оредели. Водя шестима младоци, никой от които не е минал през смъртната нощ. Да препуснем ли седмината на война срещу ледериите?

Макар Масарч да беше млад, беше ясно, че не е глупак.

— Ще предизвикаш Хадралт? Червена маско, твоите воини… ние, всички ние ще измрем. Не сме достатъчно, за да посрещнем стотиците предизвикателства, които ще бъдат хвърлени срещу нас, а след като умрем, ти ще трябва да се изправиш пред тези предизвикателства, преди да преценят, че си достоен да кръстосаш оръжие със самия Хадралт.

— Няма да умрете — отвърна Червената маска. — И никой няма да предизвиква никого от вас.

— Значи си решил да си изсечеш просека през хиляда воини, за да се изправиш срещу Хадралт?

— Какъв смисъл би имало от това, Масарч? Тези воини са ми нужни. Избиването им ще е прахосване. Не. — Помълча, след това каза: — Не съм без бранители, Масарч. И се съмнявам, че някой ганетокски воин би се осмелил да ги предизвика. Хадралт ще трябва да се изправи срещу мен, той и аз, само двамата в кръга. Просто нямаме време за всичко останало.

— Ганетоките се придържат към старите обичаи, бойни главатарю. Ще има ритуали. Дни и дни наред, преди да се образува кръгът…

— Масарч, ние трябва да тръгнем на война срещу ледериите. Всеки воин от оул…

— Бойни главатарю! Те няма да те последват! Дори Хадралт успя да поведе едва една трета от тях, и то със заплащане с родара и мириди, което смали собствеността му наполовина! — Масарч махна към оределите стада по хълмовете. — Ние… нищо не ни е останало! Не можеш да купиш копията и на сто воини!

— Кой държи най-големите стада, Масарч?

— Самите ганетоки…

— Не. Питам отново: кой държи най-големите стада?

Младежът се намръщи още повече.

— Ледериите.

— Ще пратя трима воини да придружат последните от Ренфаяр до ганетоките. Избери двама от другарите си да ни придружат. — Сивото куче стана. Червената маска хвана юздите на коня си и го поведе надолу към стана. Псето пое по петите му, малко отляво. — Ще тръгнем на запад, Масарч, и ще си намерим стада.

— Срещу ледериите? Бойни главатарю, не се ли изсмя сам преди малко на идеята седем воини да поведат война срещу тях? А сега казваш…